“A poem is never finished, only abandoned.”
Paul Valery
Александрийската библиотека, аутодафетата на Св. Инквизиция и Гестапо, Fahrenheit 451, 1984… книгите имат своята кървата история – реална или утопично преиначена, но винаги способна да се превърне в истинска.
“Езикът кости няма, но кости троши” е крайното осъзнаване на силата му и едновременно с това и безпомощността пред неговата неуловима способност да ерозира твърдите устои на всяка материална култура.
Езикът е като всепроникваща ръжда и гигантска плесен за политически калибрирания ум, крепящ се на единствената основа, която може да му осигури по-трайна власт, а именно репресията, цензурата и законите – всичко, което е гарант за нашата еднаквост и следователно по-лесна управляемост. Сведен просто до смисъла на информация, той е най-ценната стока, а и най-опасната – способна да създава Рокфелеровци или да срива Никсъновци…
Ние всички сме жертви на езика и неспособността да му се противопоставяме ни прави такива. Няма значение какви прегради поставяме пред себе си, с колко високи защитни валове се опасваме, езикът е способен да ги премине и да достигне до целта си.
Писателите са онази клика, която добре познава думите и всички спусъци, които те натискат в умовете ни, така че успешно да събуждат образи, да ги очертават и изпълват със смисъл, да строят реалности от нищото, да провокират емоции, да разпалват страсти и да объркват представи. “Убийте Борхес” са последните думи на Витолд Гомбрович към колегите му писатели в Буенос Айрес, когато напуска Аржентина през 1963г., именно заради онази енигматична сила, която Борхес е имал върху литературата със своите истории. Писателите добре осъзнават това и се борят с него по различен начин. Едни пишат все по-обемни книги (като Харуки Мураками), други – подобно на Оруел – елементаризират изразните средства и с това казват повече с по-малко думи.
Светът е пренаселен не от хората, а от техните книги, от всичко написано. След Гутенберг, интернет е следващото завоевание на езика, неговото последно убежище. Живеем в удивителна епоха, време, когато се пише повече от всякога. Всеки ден е поредното предизвикателство за предела на думите. Противопоставяйки се на отчуждението в една епоха на комуникации, езикът е хипертрофирал в една от своите роли, да бъде защитна стена срещу реалността. Всеки неизвестен феномен създава в душите онзи древен смут, завладявал човешката душа хилядолетия наред, който сме способни да смелим само чрез думите, само ако намерим подходящ начин да го “облечем в тях” и така да го обясним. Това е начин да го асимилираме, защитна реакция, психологическа бариера пред неизвестното, която ражда по милиони драсканици-словоблудства, сподобни да се охарактеризират единствено като “как да не кажем нищо в 500 думи”.
Сред повечето думи, малкото смисъл се намира все по-трудно. Езикът, който някога е имал магична сила, е девалвиран и принизен до “изразно средство”. Джунглата става все по-голяма и по-гъста, а начина да бъдем преведени през нея все по-криволичещ и отговорен. Да си добър гид в това пътуване днес се отплаща с Нобелова награда за литература, а книгите остават най-верните пазители на паметта на цивилизацията, поставяйки ни на раменете на миналите поколения и техните постижения.
И въпреки че да пишеш се оказва толкова отговорно, писането никога не е било професия, а писателите не са приемани сериозно, освен ако не са накърнявали политически интереси или не са застрашавали устоите на обществото с писанията си.
{ Продължение… }