Технология на писането 2

(продължението на “Технология на писането”)

“Писането не е професия. Голяма част от него е чист късмет. Не го правете, ако не сте комарджия, защото много хора му посвещават много години от единствения си живот. Мисля, че ставате писатели именно заради натрапчивата ви роля на ковачи на думи.” Маргарет Атууд

Chutzpah… това е думата на иврит, която със значението си на безочие, дързост и наглост, но и с първичен смисъл на смелост, описва отношението към света като “престъпване на границите на приемливото поведение без срам”. И това в положителния смисъл на думата. Дори служи за израз на възхищение от страстната дързост, която въздава справедливост и буди чувство на силно неодобрение примесено с неохотно възхищение.

В самото начало никой не подозира за какво става дума. Колко опасни неща могат да се случат. Колко трагичен край може да има всичко това. Дори няма кой да те предупреди, че веднъж оставил мастилото да навлезе във вените, то бавно, но безвъзвратно ще завладее и омастили и най-бялата до непорочност душа.

Но наистина няма по-точни думи от тези на Leo Rosten, който казва:

“Става дума за това качество, заложено у всеки човек, който след като убие майка си и баща си, се оставя в милостивите ръце на съда, защото е сирак”

И неслучайно е така. Замисляли ли сте се защо писател се става след 30, а много добър едва след 50? И защо няма Моцарт на перото, написал първите си няколко романа преди да е навършил 11 години? И защо е неимоверно по-трудно да държиш писалка вместо четка… Уловихте ли посоката? Може би, провидението просто ни дава повече поводи да се откажем, да не се изкушим, да усетим колко е трудно, да не правим фаталната грешка, да размислим, да се оттеглим, да завием в другата посока, да се убедим, че не сме вечни, че да погубваме голямата част от живота си със занимания с неочакван край при това заемайки “страната на яйцето”, както казва Мураками:

“Между високата, твърда стена и яйцето, което се чупи в нея, аз винаги ще заема страната на яйцето. И да, няма значение колко права може да е стената и колко погрешно яйцето, аз ще остана на негова страна. Някой друг ще реши кое е правилно и кое грешно – със сигурност това са времето и историята. Ако някой новелист, без значение поради каква причина, пише книги заставайки от страната на стената, то каква ли стойност ще имат книгите му? Какво е значението на тази метафора? […] Всеки от нас е малко или повече като яйце. Всеки носи уникална и незаменима душа затворена в чуплива обвивка. Това се отнася за мен и за всеки един от вас. И всеки един, в един или друг смисъл, се изправя пред висока стена. Стената си има име: Системата. Именно тази, която се очаква да ни защитава, но се намесва в живота ни така, че започва да ни убива и ни кара да убиваме другите – хладнокръвно, ефективно и систематично. Единствената причина да пиша е да изваждам на бял свят достойнствата на душата, така че те да станат видими за всички и така да попреча на Системата да ни оплете в мрежата си и да ни обезцени. […] Ето защо ние продължаваме напред, ден след ден, съчинявайки измислици напълно сериозно.”

Писателството покрива цялата палитра от социални поведения – от фриволен дръжми-шапковец до “враг на системата” и “подривен елемент”. От безобидно занимание пълнещо личния дневник за убиване на скуката то може да се превърне в “парен чук”, който да отпуши ушите за думи достатъчно трудноподвижни, че да не могат да преминат през наслояванията от социална ушна кал. Писателят е сам сред овациите, неразбран сред читателите си и смислен единствено сред книгите си, в световете, които сам е сътворил. Талантливият писател има личен живот, който е по-безинтересен от историите му. И ако мислите, че писателите с присъщата им склонност към мистификации съзнателно крият личния си живот от любопитните погледи на светските хроникьори, то е много вероятно да грешите. Те не крият нищо, това, което искат да кажат за себе си, то е казано и прозира иззад персонажите, които населяват книгите им. В това е финеса и трудността или както Карл Джераси казва:

“Да, лесно е да се пише! Защото писането е свого рода самопсихоанализа, в която авторът участва и като терапевт и като пациент, разкривайки по-скоро на себе си, отколкото на публиката собствената си личност. Така във всяка творба той успява да вложи реални случки от своя живот зад някой свой персонаж, но го прави така, че това да остане незабелязано.”

В крайна сметка те не са месии, а просто дисциплинирани писарушки, които водени основно от вътрешен порив да извадят на бял свят личните си притеснения и преживявания сортират успешно от неуспешно написани текстове. “Аз пиша по една страница шедьовър на 91 страници бръщолевици” споделя Хемингуей на Фицджералд през 1934г. “И се опитвам да изхвърля тези бръщолевици в кошчето”. Да, писателят има задължения, но единствено към езика.

About the author

DreamsHall

View all posts