Wikileaks спука популисткия балон на САЩ

Америка не преговаря с никого, тя заповядва или налага със силата на огъня и метала своята истина на всеки, който не я приеме доброволно. Най-полицейската страна претендира да изнася най-ценната си стока – “демокрацията” и да сее с евангелски плам законност и морал по света. Америка сама предизвиква конфликти, които после потушава, давайки хляб на оръжейната си индустрия и така оправдава съществуването на иначе скучаещата си армия, която в ролята на платен войник ходи по света, преследвайки мними терористи, за да извлича петрол и да плячкосва богатства. Америка не е водила истински войни на собствена територия (ако премълчим атаките на 9/11) затова и не е заинтересувана от последиците, Америка слабо уважава историята (освен собствената си, която е канонизирала), нито другите религии, нито знае спецификата на народите, които погазва. Америка, като гладен пес, преследва единствено кървавата следа на парите. Старият свят е грешал подценявайки младата 500-годишна Америка, гледайки от висотата на хилядолетния си роялисткия амвон, докато тя не им е изтръгнала юздите от ръцете на световното господство. Америка никога не се е славела с “нежна дипломация” и защо след като императивът върши чудесна работа.

Администрацията на Обама предупреди съюзниците на САЩ за предстоящото публикуване в сайта WikiLeaks на огромно количество секретна дипломатическа кореспонденция, която може да застраши отношенията с някои страни, както и да постави американски дипломати в риск, а Пентагонът се задъхва от страх да не бъде държан отговорен за изтичането. Материалите вече са публични, а и преди това са били в ръцете на новинарски компании, като Ню Йорк Таймс, Шпигел и Гардиън. Кроули, говорителят на щатския департамент, е прав да твърди, че това ще предизвика подронване на доверието между САЩ и приятелите им и е против интересите на страната, но е трудно да очакваш друго, ако не пазиш добре тайните си. Ползата от този гаф е, че и слепите видяха, че американската дипломация е империалистично безочлива, нагла, некадърна, звучно раздаваща квалификации и играеща плоска двойна игра. И ако редовите американци са дотолкова дезинтересирани от политиката и медийният brainwashing е толкова ефективен, че им дава наготово виновните, то в останалия свят сме принудени да гледаме по детски скалъпените им лъжи и оправдания гарнирани със също толкова комични задкулисни сделки със “съюзниците” за плячкосването, поделянето и последващото “възстановяване” на страни с лабилни военни режими, където се инсталират казионни про-американски режими, които управляват по същата схема по която генерал Макартър е губернаторствал над капитулирала Япония след Втората световна война.

Откъде тръгва всичко?

След публикуването на част от 250 000 записа на американската дипломация, сайтът Wikileaks се премества от сървъра си в Швеция в САЩ, в Amazon, но под непримиримия натиск от сенатор Либерман е спрян. Междувременно достъпът на сайта е блокиран и в страни, традиционно погазващи свободата на словото, като Тайланд и Китай. Ще е доста интересна следващата забележка на САЩ или Франция към Китай или друга страна погазваща свободата на словото. Поне стана ясно, че когато се опре до най-топлите следи и до дълбоко укривани правителствени тайни, тогава балонът на демокрацията в традиционно тупащи се в гърдите страни напълно издиша. Сайтът Wikileaks съществуват от края на 2006 г., като първият им голям удар е разкриването на корупция на един от водещите кенийски политици през 2007 г. Тази история изиграва решаваща роля по време на изборите в африканската държава.

Обединяващата фигура на Джулиан Асандж дава цел на първоначална група от ентусиасти-пацифисти, китайски дисиденти, компютърни специалисти и журналисти, като основната им цел е да се създаде информационна банка с оригинални документи в полза на свободната и независима журналистика и да се пресече създаването на обслужващи медии. Асандж е краен пацифист, журналист, компютърен специалист и активист обвиняван през 1987 г. в хакерска дейност, когато зад псевдонима Mendax, той прониква в системата на телекомуникационната компания Nortel. Поради липсата на нанесени вреди Асандж е осъден да плати глоба. По същото време той написва и някои от правилата на хакерската общност за неувреждане на проникнатите системи. По-късно Асандж следва компютърни науки, управлява своя интернет компания и разработва софтуер. Той е един от съоткривателите на криптографската концепция Rubberhose, която позволява да се избегне разшифроване на тайни материали дори когато човекът знаещ паролата за достъп е подложен на физически тормоз. При криптирането на материалите се използва своеобразна “кутия с двойно дъно”, което позволява в един и същ пакет кодирани данни да се поставят материалите, които искаме да скрием и други, чието разкриване няма да има голяма стойност, като двата вида данни се кодират с две различни пароли. Когато бъдете изправен пред неизбежността да разкриете паролата, то се дава именно втората и тя разкрива обикновената информация. И тъй като няма начин да бъде разбрано дали има още някакви данни кодирани в пакета, то няма и начин такива да бъдат търсени. Асандж разработва тази концепция като вярва, че тя ще е от полза на разследващата и полева журналистика, където суровия материал е в риск и журналистите се изправят пред реални опасности при разкриването на данните, които носят.

Сред попаденията им са тайните книги на сциентоложката църква, хакнатият мейл на кандидата за вицепрезидент на САЩ Сара Пейлин, архива от откраднати писма между учените климатолози, които разкриват възможно глобално фалшифициране на данните от климатологичните измервания, поставящи под въпрос концепцията за глобалното затопляне и документи за нередности в каймански клон на голямата швейцарска банка Julius Baer.

През април тази година Wikileaks започват да пускат на парчета огромния пакет информация за войната в Ирак, като видео на което се вижда как американски хеликоптер убива 12 души, след което се пускат и т.нар.”дневниците на войната” – колекция от ежедневните докладни на военните в Ирак и Афганистан. От края на ноември започва публикуването на огромен пакет тайни дипломатически телеграми от посолствата на САЩ в целия свят в периода от 1966 г. до 2010 г. Това е най-голямото изтичане на информация в историята.

“За” Wikileaks

Wikileaks провокира свалянето на маските и развалянето на иначе сладката “демократична” магия на западните общества, особено след като САЩ, Франция и родната страна на Джулиан Асандж – Австралия, се съюзиха и поведоха координирана кибервойна срещу сайта след изтичането на секретните дипломатически записи. Китай бе сред първите, които блокираха достъпа, но там интернет цензурата е ежедневие. Притеснително е това единомислие особено след като на 8 април тази година Китай направи най-голямото “пренасочване” на интернет трафик, целенасочено прехващайки голяма част от него. За този инцидент няма официално изявление, такова не е и чакано, но по мнението на експерти по сигурността става дума не за грешка, а за експеримент провеждан от Китай с цел анализ на глобалния интернет трафик. Дали това е експеримент, целенасочена атака или демонстрация на сила и заявка за по-глобален контрол не знае никой извън местните специфични организации. Истинската заплаха дори не идва от анализа на трафика, а от факта, че 57% от всичките DNS заявки минават през китайски сървъри и тоталитарният режим лесно може да “отреже” достъпа на “неудобните” сайтове не само за хората, живеещи в Китай, но и за по-голямата част от Интернет потребителите по света.

Wikileaks показа, че политиката на държавите и обществения интерес са в болшинството си два паралелни свята и политиката се явява по-скоро начин обществото да се държи настрана от въпросите, които по принцип го касаят и вълнуват. Стана ясно, че в съвременния свят опазването на информацията от публичност е съмнително и че никой не е скрит зад дълбоко пазени тайни, а политиците, дипломатите и бизнеса трябва да генерират документи с мисълта, че един ден те могат да станат публични. Това в далечна перспектива ще доведе до промяната на политическото поведение и превантирането му откъм корупция, сблъсък на интереси и дискредитиране. Или както каза бившият посланик на Великобритания в ООН Карн Рос – “презумпцията, че правителствата могат да вършат работата си едни с други тайно, далеч от очите на хората, умря. Дипломатите вече осъзнават, че всичко, което кажат, може да се озове в интернет един ден”.

Wikileaks нанесе съкрушителен удар върха двата най-силни инструмента на политиката – авторитета и конспирацията. И двете стават безсилни в свят, където информацията може да се мултиплицира и където публиката може да разполага с източниците и истинските данни. На обществото му се “налагаше” да приема за чиста монета откровено фалшиви или “подправени” и “разкрасени” истини с цензурирани детайли, в които както знаем винаги се е криел Дявола. И ако няма независим източник, то ние нямаме никакво основание да вярваме, че чуваме истината, ако не можем да я проверим. Затова и сайтът работи под мотото “разузнавателната агенция на хората”.

Wikileaks образно проби стената на язовира и дори малкия теч показа, че подобно подриване на политическата система е не само възможно, но и много ефективно. Безсмислени са усилията на САЩ и другите засегнати държави да спрат сайта с което само показват колко слаб е кризисния план базиран на силови техники и че нито налагането на политически натиск върху частни компании да оттеглят поддръжката си, нито скалъпените шантажи, нито опитите за хакване и “задушаване” на сайтове, включително впрягайки усилията на патриотично настроени хакери, като Jester, например, нито опитите да се изрови параграф от наказателен закон от 1917 г., нито опитите за цензуриране на мрежата, нито PR патриотичните акции ще доведат до резултат, тъй като в Интернет информацията се мултиплицира мигновено, а клонинги на Wikileaks могат да изникнат като гъби след дъжд и да продължат мисията му. Както става ясно най-прокламираната опасност от поставяне в риск на животите на военни и дипломати не се сбъдна. Единственото, което се случи, бе държавите да преразгледат отношенията си със САЩ.

Wikileaks показа, че “супер-секретния” свят, който САЩ създаде особено след 11 септември 2001 г., е станал толкова огромен и заплетен, че вече никой не знае колко това изобщо струва на данъкоплатците, колко хиляди служители работят за него, колко много проекти се реализират и колко агенции дублират дейността си и най-вече колко стотици милиарди са похарчени, за да се пазят тайни. Тази мания по класифицираната информация създаде рязка граница в обществото и раздели хората на две групи: тези, които са допуснати до тайните на правителството, но не могат да изнесат нищо в публичното пространство под заплаха от съд и другите, които е лесно да бъдат залъгвани с евтини лъжи и медийни трикове, които обаче лесно могат да видят истината във Wikileaks.

Wikileaks показа, че вече ще е доста по-трудно да се “затварят” устите на журналисти достигнали близо до разкриването на правителствени тайни и да се спират редактори на медии да пускат разследващи материали, нещо, което рутинно се преследваше по различни закони за опазване на държавната тайна и се препятстваше медиите да служат на основната си цел – обществения интерес. Държавата държеше тайните и лесно можеше да набеди всеки, който говори против нея за лъжец и невежа. Медиите са изправени пред риск да работят пред опасността от пълен срив от агресивни съдебни дела поддържани от организации с дълбоки джобове, склонни да плащат на елитни адвокатски кантори, за да водят борба на изтощение, което да има превантивен характер за всеки следващ опит за публикуване на разконспириращ материал. Това прави невъзможно репортерите да вършат своята работа и поставя под съмнение устоите и смисъла на демокрацията.

Идеята на Wikileaks е да промени традиционната практика, която следват репортерите и да им позволи да заобиколят тежките законови бариери създадени междувпрочем именно за да ги затрудняват, а не да пазят информацията от неправилна употреба, а и да даде на широката аудитория суров източник на информация с което Асандж е убеден, че ще подпомогне традиционната журналистика. “Ние сме една крачка преди информаторите” казва Асандж при приемането на наградата на Amnesty International за разкриването на политическите убийства в Кения.

В меморандума озаглавен “Transparency and Open Government” адресиран към шефовете на федералните департаменти и публикуван на WhiteHouse.gov, президентът Обама заявява: “Прозрачността подпомага доверието и осигурява информация на гражданското общество за това, което правителството прави.” Администрацията трябва да е достатъчно разумна и да следва неговите думи и най-вече да не забравя колко зле завърши отмъстителното преследване на Даниел Елсберг за администрацията на Никсън, а всички американски репортери, носители на Пулицър, трябва да са засрамени от участието си в хора защитаващ разрастващия се “свят на тайните”, чието съществуване е подронване на устоите на демокрацията.

About the author

DreamsHall

View all posts