На улицата от детството ми имаше две сгради, които са оставили осезаем спомен и то не защото някога съм стъпвал в тях, а просто съм минавал покрай, и са ме впечатлили с особената миризма на кожа, лепило, мастило и хартия. Едната беше печатница, в която почти денонощно се въртяха печатарските машини, а другата малко по-надолу – книговезница, която преподвързваше овехтели, но ценни за някого стари книги и големи количества дипломни работи.

Отдавна тези места не са същите, а и светът доста се е променил през последните 20 години. Класическият бял лист за писане все по-упорито се измества от удобните, тънки лаптопи, с привлекателна клавиатура със светещи клавиши, с които текстът се ражда толкова бързо и елегантно на екрана, изпълвайки страница след страница. Имам усещането, че днес се пише най-много от всяка друга епоха в историята и не само защото планетата е пренаселена и обучените на “четмо и писмо” са повече от всякога, но и защото писането от свещенодействие сега някак е принизено до проста подредба на думи следвайки съзвучието. Думите пострадаха, тъй като от смисъл и знание се превръщат просто в информация - добре систематизирана, достъпна и отворена към всеки, който би искал да я има. И въпреки това остава и най-скъпата ценност, както и най-силното оръжие способно да проникне навсякъде из мозъчните гънки и да достави там своя смислов товар. Да, езикът кости няма, но кости троши, както гласи една мъдра мисъл. И цялата тази одисея започва, когато първобитният човек е решил да нарисува света, да го обозначи, да открие един друг свят, който е колкото отражение на реалния, толкова и негов първообраз. Това е и парадокса – въпреки своята роля да отразява света изграден от факти и взаимоотношения между тях, езикът е и инструмент за творене, създаващ изкуствени, дори фалшиви светове, изобретение, което позволявайки ни да описваме нещата размива границата между явления и реалност, между образ и събитие.

Сядайки пред листа той се превръща в средство за концентрация, изисква на него да бъде написано нещо, събуждайки в нас чувство подобно на онова, когато заставаш пред публика и тя очаква да види нещо. През последните два века един легендарен бранд от персонални записници са били неотлъчна компания на европейските интелектуалци и артисти, сред тях Ван Гог, Сартр, Пикасо, Аполинер, Матис, Хемингуей, Чатуйн. Историята на Moleskine, черният джобен тефтер с окръглени ръбове, който става удобно място за записките, историите и скиците на авторите. Първоначално тези записници са произвеждани от френски книговезец, който е снабдявал с тях парижките магазинчета. През 80-те те изчезват окончателно от рафтовете, когато фамилната манифактура, която ги произвежда, затваря врати. Известният пътешественик и писател Брус Чатуйн описва пълната история на неговите любими записници в книгата си “Songlines”, като успява да изкупи последните налични от магазинчето на улица Rue de l’Ancienne Comedie в Париж, за да се запаси. През 1998 един издател в Милано, връща към нов живот легендарните тефтери…

SEIZING REALITY IN MOVEMENT, STOPPING
TIME, CAPTURING DETAILS. MOLESKINE
ACCUMULATES EMOTIONS TO RELEASE THEIR
ENERGY GRADUALLY OVER TIME.
HERE ARE THE TALES OF THOSE WHO HAVE
MADE IT A LEGEND. (Pablo Picaso)