“Science is not everything, but science is very beautiful”

Границата между креативната и деструктивна гениалност е проблемът на крайността въобще. Ходенето по острието на бръснача без връзка и съобразяване с външните авторитети, принципи и ориентири може да тласне един ум еднакво лесно както в едната така и в другата посока. При все това е трудно да се говори за истинско делене, то се определя единствено от начина по който се използват достиженията.

Става дума за Робърт Опенхаймер – бащата на американската атомна бомба. Оглавяващ проекта “Манхатън“, започнал от нулата и за кратък период с много усилия и впрягане на огромен човешки ресурс в крайна сметка възпламенява първата атомна бомба. Военният ръководител на проекта го попитал преди да стигнат до бомбата – “как ще изглежда това?“. Опенхаймер му отговорил, че не знае, но при всички случаи ще е нещо величествено.

Самият той е евреин и е станал до голяма степен “жертва” на манипулацията на американските военни, тъй като са го накарали да мисли, че правейки бомбата противодейства на Хитлер, което е било напълно вярно, тъй като германските физици са били на косъм да направят своята атомна бомба, не са им достигали само още няколко месеца, а и съюзниците са успели да бомбандират завода за дестилиране на тежка вода във Финландия, както и да потопят комвоя с вагони тежка вода тръгнал за Германия, с което слагат край на амбициите на германците да стигнат до успешен резултат. Дори когато изходът от войната става ясен и се вижда, че германците губят войната, Опенхаймер е заблуждаван умишлено, че войната е а разгара си и че ако не постигне резултат, с това ще удължи страданията на евреите. Самият той не е имал и идея, че бомбата ще бъде използвана срещу цивилни, а не единствено във военни действия.

Интересен факт е, че урана с който са направени бомбите пуснати над Япония е германски. Цялото количество уран, който американците успяват да добият е изразходван за експериментите, а обогатяването му е било адски трудоемко, скъпо и бавно и точно тогава съюзниците залавят урана на германците предназначен за разработката на тяхната атомна бомба и го доставят в САЩ. Именно с него са направени първите две бомби пуснати над Япония. Каква ирония само.

J. Robert Oppenheimer
1904 – 1967

Robert Oppenheimer’s name has become almost synonymous with the atomic bomb, and also with the dilemma facing scientists when the interests of the nation and their own conscience collide.

His early education was at the Ethical Culture School in New York. He took math and science classes, but also enthusiastically studied Greek, Latin, French, and German. He had a feel for languages and often learned one quickly just to read something in its original language. He learned Dutch in six weeks in order to give a technical talk in the Netherlands. He also maintained an interest in classics and eastern philosophy throughout his life.

He was always an intense person, tall, thin, contemplative, and probing. After the oral exam for his PhD, the professor administering it is reported to have said, “Phew, I’m glad that’s over. He was on the point of questioning me.” He obtained his PhD in Germany after graduating from Harvard in 1925 and studying at Cambridge University under Ernest Rutherford. In 1929 he returned to the United States and positions at Berkeley and Cal Tech. He was an extraordinary teacher and an excellent theoretician. His analyses predicted many later finds, such as the neutron, positron, meson, and neutron stars.

Absorbed in his studies and the theoretical world of physics, he was often somewhat distracted from the “real world.” But the rise of fascism in the 1930s caught his attention, and he took a strong stand against it. By 1939, Niels Bohr brought news to the U.S. that Germans had split the atom. The implication that the Nazis could develop extremely powerful weapons prompted President Roosevelt to establish the Manhattan Project in 1941. In June 1942, Robert Oppenheimer was appointed its director. Preliminary research was being done at Columbia University, the University of Chicago, and in Oak Ridge, Tennessee, but Oppenheimer set up a new research station at Los Alamos, New Mexico. There he brought the best minds in physics to work on the problem of creating an atomic bomb. In the end he was managing more than three thousand people, as well as tackling theoretical and mechanical problems that arose.

On July 16, 1945, Oppenheimer witnessed the first explosion of an atomic bomb in the New Mexico desert. “We knew the world would not be the same,” he said. Within a month, two atomic bombs were dropped on Japanese cities. Japan surrendered on August 10, 1945.

After the war, Oppenheimer chaired the U.S. Atomic Energy Commission. He opposed developing an even more powerful hydrogen bomb. When President Truman finally approved it, Oppenheimer did not argue, but his initial reluctance and the political climate turned against him. In 1953, at the height of U.S. anticommunist feeling, Oppenheimer was accused of having communist sympathies, and his security clearance was taken away. He had, in fact, had friends who were communists, mostly people involved in the antifascist movement of the thirties. This loss of security clearance ended Oppenheimer’s influence on science policy. He held the academic post of director of the Institute of Advanced Study at Princeton, and in the last years of his life, he thought and wrote much about the problems of intellectual ethics and morality. He died of throat cancer in 1967. (източник)

А ето и едно писмо от Опенхаймер писано през 1955, в което той вече осъзнал целия трагизъм на направеното пише с големи букви, че не е баща на атомната бомба и че в действителност е станал жертва на политически машинации. Ето и самият текст…

Опенхаймер, както и Айнщайн разбира се, изживяват своята лична трагедия проглеждайки какви могат да бъдат последствията от научните открития попаднали във военни ръце и се обръщат към бурното пропагандиране на пацифизма и проповядване на края на света, ако се следва актуалния път на развитие… Айнщайн е известен с фразата си – “не знам с какви оръжия ще се води Третата световна война, но Четвъртата със сигурност ще е с камъни и пръчки”. Интересно е какво се случва в душата на човек осъзнал последствията, които е предизвикало откритото от него…

Ако все още не сте попадали на него, нека ви дам линка на Нобеловия Институт. Там може да се докоснете до многостранната гениалност на човешките умове…

“Бащата” на Хапчето Карл Джераси тези дни е в България по повод премиерата на неговата пиеса “Табу“( режисьор Георги Михалков ) и използвайки повода чете и лекции пред студенти във Велико Търново по темите за възпроизводството. Но нека започнем с малко предисловие за самия проф. Джераси.

Карл Джераси е роден през 1923 във Виена, баща му Самуел Джераси е български сефарадски еврейн, а майка му Алис е австрийка. Родителите му се срещат в медицинския факултет в университета във Виена, женят се и се местят в София. Техният единствен син е роден във Виена, но живее до петата си година в България. След развода на родителите си остава с майка си и се връща отново във Виена, но летата прекарва в София с баща си. През 1936 след Аншлуза родителите му се женят повторно, за да успеят майка му и Карл да избегнат нацисткия режим в Европа намирайки подслон в България, която остава сигурно място за евреите по това време.

Тук той завършва Американския колеж, докато майка му успява да стигне до Лондон изчаквайки емигрантска виза за САЩ. През 1939, тогава 16-годишният Карл заминава с майка си за САЩ с 20$ в джоба. Баща му, който имал успешна лекарска практика в София, бил специалист в лечението на сифилиса и печелил добре от свои заможни пациенти, чието лечение продължавало с години. През 1949 и той емигрира в САЩ и се установява близо до сина си в Сан Франциско.

Карл Джераси завършва колеж, а по-късно придобива и бакалавърска степен по органична химия. Работи за Ciba няколко години след завършването си и там взема своя първи патент за антиалергичния медикамент  Pyribenzamine, който се превръща в доста популярен и предписван от лекарите.

По същото време се жени за първата си жена, премества се в университета в Вискънсин, където взема докторската си степен през 1945. В същата година е натурализиран като американски гражданин.

През 1949 Джераси е привлечен като ръководител на изследователския отдел на Syntex, където работи с Джордж Розенкранц върху нова технология за синтез на кортизон. По-късно те синтезират норетиндрон, аналог на естествения женски хормон прогестерон, който обаче е бил ефективен при вземане през устата. Това е било и фактическото раждане на първия хормонален орален контрацептив, който приема прозвището birth-control pill или само the Pill (Хапчето). Първоначално е използван като контрацептив при животни, а по-късно е въведен от Джон Рок и при жените. Самият Джераси отбелязва, че изобретяването на хапче за контрол върху раждаемостта не е била тяхна цел, когато са започнали работата си по прогестерона – “и в най-безумните си мечти не сме си преставяли това”.

Връзката на Джераси с компанията Syntex всъщност го прави богат, по-късно основава и собствена компания Zoecon, която просперира в продължение на няколко десетилетия и е купена от Occidental Petroleum, като Джераси остава в борда на директорите следващите няколко години. По-късно купува голямо ранчо в Калифорния и се занимава с животновъдство, но и с колекционерство превръщайки се в един от най-големите колекционери на творби на Пол Клее. От втората си жена има син и дъщеря. След самоубийството на дъщеря си, в нейна памет той преустроява ранчото и слага началото на Djerassi Resident Artists Program. След третия си брак на 70 годишна възраст Джераси започва да пише и успешно влиза в амплоато си на новелист и драматург. Този преход той обяснява в свое интервю:

Това, че един учен, който по-късно в живота си е станал драматург, търси вдъхновение в предишния си професионален опит, едва ли е изненадващо.

По време на пресконференцията Джераси отговори на доста въпроси основно свързани с пиесата, която е премиерна на родна почва, но разшири отговорите си и по посока на съвременната ситуация на времето, ролята на учените, писането като особена форма на занимание в зрялата възраст, както и откъм детайли от личния си живот.

Пиесата “Табу” третира сложните джендър проблеми черпейки идеи за сюжета си от хомосексуалните общества в Сан Франциско без да се задоволява само с тях, а добавя допълнителни линии продиктувани от задочния спор по тази тема с религията и особено с изострилия се в САЩ християнски фундаментализъм след 9/11, както и моралните дилеми, които съвременните технологии за възпроизводство могат да извадят на бял свят.

В свое интервю след поставянето на пиесата в Лондон през юни 2007, Джераси казва:

В пиесата “Табу” се връщам към същата тема за сексуалното поведение в ерата на изкуственото възпроизводство, което може да се опише и като неизбежно раздалечаване между секса и размножаването – първото, както обикновено, е от любов, страст или любопитство; второто обаче все по-често се случва под микроскопа чрез така дипломатично наречените “алтернативни” методи. [...] Понятия като “брак”, “семейство” и “родител” преди имаха ясни значения. Понятия като “ембрион”, “бебе” или “близнак” също се смятаха за недвусмислени. Идеята, че бракът трябва да бъде хетеросексуален и че детето не може да има двама родители от един и същи пол, никога не е била дори поставяна под въпрос. Всички тези понятия са разклатени, значенията им за размити, а диапазона им се е разширил. За това развитие на нещата през последните три десетилетия някои биха обвинили метода за оплождане “ин витро”, но всъщност много по-важни са социалните и културни промени – главно в САЩ и Европа. Така че защо да не напиша пиеса за ситуация, в която “”семейство” и  “родител” са приели притеснително мъгляви значения?”

Пиесата е имала съвсем различен отзвук в САЩ и Европа, доколкото е поставена в момент, когато в САЩ тече президентска кампания и посланието й е било схванато в контекста на идейните различния между демократи и републиканци. Дори един от персонажите е асоцииран със Сара Пейлин, която е твърд защитник на семейните християнски ценности, противник на секса преди брака и поддръжник на консервативната линия, което не попречи на нейната 17-годишна дъщеря да забременее и да роди детето си.

Джераси не пропусна да отбележи, че днешните млади американци са разочаровани от онази тенденция започнала през 80-те и свързана основно с желанието за развитие в кариерата и трупане на пари, тъй като днес те виждат резултата й в измеренията на световната криза. Това че в продължение на последните 20 години духовните въпроси и интересът към стойностите не са намерели своето място в американското общество днес дава преднина на Обама, който направи безпрецедентна кампания, в която доброволно взеха участие именно младите в САЩ, които усещат, че едно общество фокусирано върху икономиката и парите не носи удовлетворение и стандарт на живот на членовете си.

Авторът беше запитан дали е лесно да се пише. Последва и краткият му отговор – Да, лесно е! Защото според него писането е свого рода самопсихоанализа, в която авторът участва и като терапевт и като пациент, разкривайки по-скоро на себе си, отколкото на публиката собствената си личност. Така във всяка творба той успява да вложи реални случки от своя живот зад някой свой персонаж, но го прави така, че това да остане незабелязано. Джераси се отдава на писателска дейност в доста зряла възраст и намира писането за занимание подходящо именно тогава, тъй като младите писатели дори и тези надарени с изключителен талант и езиково майсторство все още в ранните си години не притежават онзи нужен житейски опит, който да им даде повод за зряла и смислена творба.

Авторът изрази съжаление, че у нас е преведена единствено книгата му “Дилемата на Кантор”, която при все това е едва първа част от негова тетралогия и че все още не се е появила неговата автобиография, която е логично да се появи преди творбите му. Последната той написва провокиран от многобройните въпроси за миналото му отправени от последната му съпруга, макар и жанра на автобиографията да не му допада. Автобиографиите са по свой смисъл автомитологии, тъй като не е възможно описвайки собствения си живот да пропуснеш да украсиш или преиначиш фактите в него, особено онези с негативен привкус. Може би няма по-необективен източник върху който могат да се градят интерпретации за нечий живот от автобиографията, в която авторът винаги излиза преоблечен в текста, понякога и по-разсъблечен, но никога гол. Така читателите на такива книги са до някаква степен воаьори наблюдаващи “разсъбличането” на личния живот на автора.

Джераси обърна внимание на нещото, което му е направило впечатление по време на лекциите, които е изнесъл пред български студенти и как техните реакции коренно се отличават от тези с които той е свикнал в САЩ бидейки дългогодишен преподавател. След лекциите му тук, дори и пред специалисти, на него не му е бил зададен нито един въпрос. Нещо удивително и заслужаващо внимание за човек, който е бил буквално заливан от въпроси при всяка друга лекция в САЩ. Неговото предполажение и обяснение е, че това се дължи на все още непретърпялата промяна образователна система у нас, която продължава да се движи в коловозите определени от миналото, където позицията на студента и неговите преподаватели са били строго отделени от висока йерархична стълба, която е служела за всяване на респект, а не е служела на процес на обмен на идеи – с една дума – един отзвучал авторитарен маниер на връзка между преподаватели и студенти. Образователната система в САЩ предполага много по-близък контакт на всички в един университет, което улеснява обмена на идеи, провокира мисленето и спомага за откриването и развитието на личните качества на студентите, както и за усъвършенстването на самите преподаватели. В този аспект се очаква да извървим доста дълъг път.

На днешния ден в историята: на 30 юли 1932 година, вицепрезидентът на САЩ Чарлз Къртис открива X Олимпиада в модерната епоха в Лос Анджелис. На трибуните са над 100 000 зрители аплодиращи участието на 1332 атлети представляващи 37 нации. Официално събитието се отразява от радио KHJ, което в тази пре-телевизионна ера е предоставяло “словестна картина на събитията” в своите вечерни емисии.

На 30 юли 1863 година е роден Хенри Форд във фамилната ферма в района Мичиган. Още от малко момче техническите задачи го завладяват, а работата във фермата, а по-късно и тази в магазин за машини в Детройт му дават шанс да опознае отблизо механиката. Следват длъжности като машинист, почасова работа в Westinghouse Engine Company и инженерна длъжност в Edison Illuminating Company. По това време той е печелил достатъчно, за да инвестира опитите си за изграждане на двигател с вътрешно горене. През 1893 г. след години експерименти през свободното си време, съумява да “събере” първият си автомобил. Творението му повече приличало на сандък върху колела отколкото на автомобил, но упоритият Форд непрекъснато го усъвършенствал и след две години вече можел да се похвали с автомобил с бензинов двигател, тип “бъги”, а в 1898 г. е готов и новият по-лек и надежден модел.

През 1899 г. заедно с няколко единомишленици и предприемачи основава “Детройската автомобилна компания”, която започва да произвежда неговия автомобил. Две години по-късно автомобилната компания вече се нарича Henry Ford Company, но инициативният Форд не работи там. Любимият му израз е “Най-хубавата кола е новата.”

Амеиканският круизър “Индианаполис” е потопен от японска подводница точно след като е доставил важни части за изготвянето на атомната бомба пусната по-късно над Хирошима. Потапянето му се случва само няколко минути преди президентът Труман да обяви капитулацията на Япония.

Други любопитни факти на тази дата:

1792 Френският национален химн “Марсилезата” ( “La Marseillaise” ) от Клод Руже е изпята за пръв път в Париж.

1971 Астронавите Дейвид Скот и Джеймс Ървайн кацат на Луната с мисията Apollo 15.

2003 Сам Филипс, основателят на Sun Records, който открива за света Елвис Пресли, умира на 80 години.