Америка не преговаря с никого, тя заповядва или налага със силата на огъня и метала своята истина на всеки, който не я приеме доброволно. Най-полицейската страна претендира да изнася най-ценната си стока – “демокрацията” и да сее с евангелски плам законност и морал по света. Америка сама предизвиква конфликти, които после потушава, давайки хляб на оръжейната си индустрия и така оправдава съществуването на иначе скучаещата си армия, която в ролята на платен войник ходи по света, преследвайки мними терористи, за да извлича петрол и да плячкосва богатства. Америка не е водила истински войни на собствена територия (ако премълчим атаките на 9/11) затова и не е заинтересувана от последиците, Америка слабо уважава историята (освен собствената си, която е канонизирала), нито другите религии, нито знае спецификата на народите, които погазва. Америка, като гладен пес, преследва единствено кървавата следа на парите. Старият свят е грешал подценявайки младата 500-годишна Америка, гледайки от висотата на хилядолетния си роялисткия амвон, докато тя не им е изтръгнала юздите от ръцете на световното господство. Америка никога не се е славела с “нежна дипломация” и защо след като императивът върши чудесна работа.

Администрацията на Обама предупреди съюзниците на САЩ за предстоящото публикуване в сайта WikiLeaks на огромно количество секретна дипломатическа кореспонденция, която може да застраши отношенията с някои страни, както и да постави американски дипломати в риск, а Пентагонът се задъхва от страх да не бъде държан отговорен за изтичането. Материалите вече са публични, а и преди това са били в ръцете на новинарски компании, като Ню Йорк Таймс, Шпигел и Гардиън. Кроули, говорителят на щатския департамент, е прав да твърди, че това ще предизвика подронване на доверието между САЩ и приятелите им и е против интересите на страната, но е трудно да очакваш друго, ако не пазиш добре тайните си. Ползата от този гаф е, че и слепите видяха, че американската дипломация е империалистично безочлива, нагла, некадърна, звучно раздаваща квалификации и играеща плоска двойна игра. И ако редовите американци са дотолкова дезинтересирани от политиката и медийният brainwashing е толкова ефективен, че им дава наготово виновните, то в останалия свят сме принудени да гледаме по детски скалъпените им лъжи и оправдания гарнирани със също толкова комични задкулисни сделки със “съюзниците” за плячкосването, поделянето и последващото “възстановяване” на страни с лабилни военни режими, където се инсталират казионни про-американски режими, които управляват по същата схема по която генерал Макартър е губернаторствал над капитулирала Япония след Втората световна война.

Откъде тръгва всичко?

След публикуването на част от 250 000 записа на американската дипломация, сайтът Wikileaks се премества от сървъра си в Швеция в САЩ, в Amazon, но под непримиримия натиск от сенатор Либерман е спрян. Междувременно достъпът на сайта е блокиран и в страни, традиционно погазващи свободата на словото, като Тайланд и Китай. Ще е доста интересна следващата забележка на САЩ или Франция към Китай или друга страна погазваща свободата на словото. Поне стана ясно, че когато се опре до най-топлите следи и до дълбоко укривани правителствени тайни, тогава балонът на демокрацията в традиционно тупащи се в гърдите страни напълно издиша. Сайтът Wikileaks съществуват от края на 2006 г., като първият им голям удар е разкриването на корупция на един от водещите кенийски политици през 2007 г. Тази история изиграва решаваща роля по време на изборите в африканската държава.

Обединяващата фигура на Джулиан Асандж дава цел на първоначална група от ентусиасти-пацифисти, китайски дисиденти, компютърни специалисти и журналисти, като основната им цел е да се създаде информационна банка с оригинални документи в полза на свободната и независима журналистика и да се пресече създаването на обслужващи медии. Асандж е краен пацифист, журналист, компютърен специалист и активист обвиняван през 1987 г. в хакерска дейност, когато зад псевдонима Mendax, той прониква в системата на телекомуникационната компания Nortel. Поради липсата на нанесени вреди Асандж е осъден да плати глоба. По същото време той написва и някои от правилата на хакерската общност за неувреждане на проникнатите системи. По-късно Асандж следва компютърни науки, управлява своя интернет компания и разработва софтуер. Той е един от съоткривателите на криптографската концепция Rubberhose, която позволява да се избегне разшифроване на тайни материали дори когато човекът знаещ паролата за достъп е подложен на физически тормоз. При криптирането на материалите се използва своеобразна “кутия с двойно дъно”, което позволява в един и същ пакет кодирани данни да се поставят материалите, които искаме да скрием и други, чието разкриване няма да има голяма стойност, като двата вида данни се кодират с две различни пароли. Когато бъдете изправен пред неизбежността да разкриете паролата, то се дава именно втората и тя разкрива обикновената информация. И тъй като няма начин да бъде разбрано дали има още някакви данни кодирани в пакета, то няма и начин такива да бъдат търсени. Асандж разработва тази концепция като вярва, че тя ще е от полза на разследващата и полева журналистика, където суровия материал е в риск и журналистите се изправят пред реални опасности при разкриването на данните, които носят.

Сред попаденията им са тайните книги на сциентоложката църква, хакнатият мейл на кандидата за вицепрезидент на САЩ Сара Пейлин, архива от откраднати писма между учените климатолози, които разкриват възможно глобално фалшифициране на данните от климатологичните измервания, поставящи под въпрос концепцията за глобалното затопляне и документи за нередности в каймански клон на голямата швейцарска банка Julius Baer.

През април тази година Wikileaks започват да пускат на парчета огромния пакет информация за войната в Ирак, като видео на което се вижда как американски хеликоптер убива 12 души, след което се пускат и т.нар.”дневниците на войната” – колекция от ежедневните докладни на военните в Ирак и Афганистан. От края на ноември започва публикуването на огромен пакет тайни дипломатически телеграми от посолствата на САЩ в целия свят в периода от 1966 г. до 2010 г. Това е най-голямото изтичане на информация в историята.

“За” Wikileaks

Wikileaks провокира свалянето на маските и развалянето на иначе сладката “демократична” магия на западните общества, особено след като САЩ, Франция и родната страна на Джулиан Асандж – Австралия, се съюзиха и поведоха координирана кибервойна срещу сайта след изтичането на секретните дипломатически записи. Китай бе сред първите, които блокираха достъпа, но там интернет цензурата е ежедневие. Притеснително е това единомислие особено след като на 8 април тази година Китай направи най-голямото “пренасочване” на интернет трафик, целенасочено прехващайки голяма част от него. За този инцидент няма официално изявление, такова не е и чакано, но по мнението на експерти по сигурността става дума не за грешка, а за експеримент провеждан от Китай с цел анализ на глобалния интернет трафик. Дали това е експеримент, целенасочена атака или демонстрация на сила и заявка за по-глобален контрол не знае никой извън местните специфични организации. Истинската заплаха дори не идва от анализа на трафика, а от факта, че 57% от всичките DNS заявки минават през китайски сървъри и тоталитарният режим лесно може да “отреже” достъпа на “неудобните” сайтове не само за хората, живеещи в Китай, но и за по-голямата част от Интернет потребителите по света.

Wikileaks показа, че политиката на държавите и обществения интерес са в болшинството си два паралелни свята и политиката се явява по-скоро начин обществото да се държи настрана от въпросите, които по принцип го касаят и вълнуват. Стана ясно, че в съвременния свят опазването на информацията от публичност е съмнително и че никой не е скрит зад дълбоко пазени тайни, а политиците, дипломатите и бизнеса трябва да генерират документи с мисълта, че един ден те могат да станат публични. Това в далечна перспектива ще доведе до промяната на политическото поведение и превантирането му откъм корупция, сблъсък на интереси и дискредитиране. Или както каза бившият посланик на Великобритания в ООН Карн Рос - “презумпцията, че правителствата могат да вършат работата си едни с други тайно, далеч от очите на хората, умря. Дипломатите вече осъзнават, че всичко, което кажат, може да се озове в интернет един ден”.

Wikileaks нанесе съкрушителен удар върха двата най-силни инструмента на политиката – авторитета и конспирацията. И двете стават безсилни в свят, където информацията може да се мултиплицира и където публиката може да разполага с източниците и истинските данни. На обществото му се “налагаше” да приема за чиста монета откровено фалшиви или “подправени” и “разкрасени” истини с цензурирани детайли, в които както знаем винаги се е криел Дявола. И ако няма независим източник, то ние нямаме никакво основание да вярваме, че чуваме истината, ако не можем да я проверим. Затова и сайтът работи под мотото “разузнавателната агенция на хората”.

Wikileaks образно проби стената на язовира и дори малкия теч показа, че подобно подриване на политическата система е не само възможно, но и много ефективно. Безсмислени са усилията на САЩ и другите засегнати държави да спрат сайта с което само показват колко слаб е кризисния план базиран на силови техники и че нито налагането на политически натиск върху частни компании да оттеглят поддръжката си, нито скалъпените шантажи, нито опитите за хакване и “задушаване” на сайтове, включително впрягайки усилията на патриотично настроени хакери, като Jester, например, нито опитите да се изрови параграф от наказателен закон от 1917 г., нито опитите за цензуриране на мрежата, нито PR патриотичните акции ще доведат до резултат, тъй като в Интернет информацията се мултиплицира мигновено, а клонинги на Wikileaks могат да изникнат като гъби след дъжд и да продължат мисията му. Както става ясно най-прокламираната опасност от поставяне в риск на животите на военни и дипломати не се сбъдна. Единственото, което се случи, бе държавите да преразгледат отношенията си със САЩ.

Wikileaks показа, че “супер-секретния” свят, който САЩ създаде особено след 11 септември 2001 г., е станал толкова огромен и заплетен, че вече никой не знае колко това изобщо струва на данъкоплатците, колко хиляди служители работят за него, колко много проекти се реализират и колко агенции дублират дейността си и най-вече колко стотици милиарди са похарчени, за да се пазят тайни. Тази мания по класифицираната информация създаде рязка граница в обществото и раздели хората на две групи: тези, които са допуснати до тайните на правителството, но не могат да изнесат нищо в публичното пространство под заплаха от съд и другите, които е лесно да бъдат залъгвани с евтини лъжи и медийни трикове, които обаче лесно могат да видят истината във Wikileaks.

Wikileaks показа, че вече ще е доста по-трудно да се “затварят” устите на журналисти достигнали близо до разкриването на правителствени тайни и да се спират редактори на медии да пускат разследващи материали, нещо, което рутинно се преследваше по различни закони за опазване на държавната тайна и се препятстваше медиите да служат на основната си цел – обществения интерес. Държавата държеше тайните и лесно можеше да набеди всеки, който говори против нея за лъжец и невежа. Медиите са изправени пред риск да работят пред опасността от пълен срив от агресивни съдебни дела поддържани от организации с дълбоки джобове, склонни да плащат на елитни адвокатски кантори, за да водят борба на изтощение, което да има превантивен характер за всеки следващ опит за публикуване на разконспириращ материал. Това прави невъзможно репортерите да вършат своята работа и поставя под съмнение устоите и смисъла на демокрацията.

Идеята на Wikileaks е да промени традиционната практика, която следват репортерите и да им позволи да заобиколят тежките законови бариери създадени междувпрочем именно за да ги затрудняват, а не да пазят информацията от неправилна употреба, а и да даде на широката аудитория суров източник на информация с което Асандж е убеден, че ще подпомогне традиционната журналистика. “Ние сме една крачка преди информаторите” казва Асандж при приемането на наградата на Amnesty International за разкриването на политическите убийства в Кения.

В меморандума озаглавен “Transparency and Open Government” адресиран към шефовете на федералните департаменти и публикуван на WhiteHouse.gov, президентът Обама заявява: “Прозрачността подпомага доверието и осигурява информация на гражданското общество за това, което правителството прави.” Администрацията трябва да е достатъчно разумна и да следва неговите думи и най-вече да не забравя колко зле завърши отмъстителното преследване на Даниел Елсберг за администрацията на Никсън, а всички американски репортери, носители на Пулицър, трябва да са засрамени от участието си в хора защитаващ разрастващия се “свят на тайните”, чието съществуване е подронване на устоите на демокрацията.

“Science is not everything, but science is very beautiful”

Границата между креативната и деструктивна гениалност е проблемът на крайността въобще. Ходенето по острието на бръснача без връзка и съобразяване с външните авторитети, принципи и ориентири може да тласне един ум еднакво лесно както в едната така и в другата посока. При все това е трудно да се говори за истинско делене, то се определя единствено от начина по който се използват достиженията.

Става дума за Робърт Опенхаймер – бащата на американската атомна бомба. Оглавяващ проекта “Манхатън“, започнал от нулата и за кратък период с много усилия и впрягане на огромен човешки ресурс в крайна сметка възпламенява първата атомна бомба. Военният ръководител на проекта го попитал преди да стигнат до бомбата – “как ще изглежда това?“. Опенхаймер му отговорил, че не знае, но при всички случаи ще е нещо величествено.

Самият той е евреин и е станал до голяма степен “жертва” на манипулацията на американските военни, тъй като са го накарали да мисли, че правейки бомбата противодейства на Хитлер, което е било напълно вярно, тъй като германските физици са били на косъм да направят своята атомна бомба, не са им достигали само още няколко месеца, а и съюзниците са успели да бомбандират завода за дестилиране на тежка вода във Финландия, както и да потопят комвоя с вагони тежка вода тръгнал за Германия, с което слагат край на амбициите на германците да стигнат до успешен резултат. Дори когато изходът от войната става ясен и се вижда, че германците губят войната, Опенхаймер е заблуждаван умишлено, че войната е а разгара си и че ако не постигне резултат, с това ще удължи страданията на евреите. Самият той не е имал и идея, че бомбата ще бъде използвана срещу цивилни, а не единствено във военни действия.

Интересен факт е, че урана с който са направени бомбите пуснати над Япония е германски. Цялото количество уран, който американците успяват да добият е изразходван за експериментите, а обогатяването му е било адски трудоемко, скъпо и бавно и точно тогава съюзниците залавят урана на германците предназначен за разработката на тяхната атомна бомба и го доставят в САЩ. Именно с него са направени първите две бомби пуснати над Япония. Каква ирония само.

J. Robert Oppenheimer
1904 – 1967

Robert Oppenheimer’s name has become almost synonymous with the atomic bomb, and also with the dilemma facing scientists when the interests of the nation and their own conscience collide.

His early education was at the Ethical Culture School in New York. He took math and science classes, but also enthusiastically studied Greek, Latin, French, and German. He had a feel for languages and often learned one quickly just to read something in its original language. He learned Dutch in six weeks in order to give a technical talk in the Netherlands. He also maintained an interest in classics and eastern philosophy throughout his life.

He was always an intense person, tall, thin, contemplative, and probing. After the oral exam for his PhD, the professor administering it is reported to have said, “Phew, I’m glad that’s over. He was on the point of questioning me.” He obtained his PhD in Germany after graduating from Harvard in 1925 and studying at Cambridge University under Ernest Rutherford. In 1929 he returned to the United States and positions at Berkeley and Cal Tech. He was an extraordinary teacher and an excellent theoretician. His analyses predicted many later finds, such as the neutron, positron, meson, and neutron stars.

Absorbed in his studies and the theoretical world of physics, he was often somewhat distracted from the “real world.” But the rise of fascism in the 1930s caught his attention, and he took a strong stand against it. By 1939, Niels Bohr brought news to the U.S. that Germans had split the atom. The implication that the Nazis could develop extremely powerful weapons prompted President Roosevelt to establish the Manhattan Project in 1941. In June 1942, Robert Oppenheimer was appointed its director. Preliminary research was being done at Columbia University, the University of Chicago, and in Oak Ridge, Tennessee, but Oppenheimer set up a new research station at Los Alamos, New Mexico. There he brought the best minds in physics to work on the problem of creating an atomic bomb. In the end he was managing more than three thousand people, as well as tackling theoretical and mechanical problems that arose.

On July 16, 1945, Oppenheimer witnessed the first explosion of an atomic bomb in the New Mexico desert. “We knew the world would not be the same,” he said. Within a month, two atomic bombs were dropped on Japanese cities. Japan surrendered on August 10, 1945.

After the war, Oppenheimer chaired the U.S. Atomic Energy Commission. He opposed developing an even more powerful hydrogen bomb. When President Truman finally approved it, Oppenheimer did not argue, but his initial reluctance and the political climate turned against him. In 1953, at the height of U.S. anticommunist feeling, Oppenheimer was accused of having communist sympathies, and his security clearance was taken away. He had, in fact, had friends who were communists, mostly people involved in the antifascist movement of the thirties. This loss of security clearance ended Oppenheimer’s influence on science policy. He held the academic post of director of the Institute of Advanced Study at Princeton, and in the last years of his life, he thought and wrote much about the problems of intellectual ethics and morality. He died of throat cancer in 1967. (източник)

А ето и едно писмо от Опенхаймер писано през 1955, в което той вече осъзнал целия трагизъм на направеното пише с големи букви, че не е баща на атомната бомба и че в действителност е станал жертва на политически машинации. Ето и самият текст…

Опенхаймер, както и Айнщайн разбира се, изживяват своята лична трагедия проглеждайки какви могат да бъдат последствията от научните открития попаднали във военни ръце и се обръщат към бурното пропагандиране на пацифизма и проповядване на края на света, ако се следва актуалния път на развитие… Айнщайн е известен с фразата си – “не знам с какви оръжия ще се води Третата световна война, но Четвъртата със сигурност ще е с камъни и пръчки”. Интересно е какво се случва в душата на човек осъзнал последствията, които е предизвикало откритото от него…

Ако все още не сте попадали на него, нека ви дам линка на Нобеловия Институт. Там може да се докоснете до многостранната гениалност на човешките умове…

“Бащата” на Хапчето Карл Джераси тези дни е в България по повод премиерата на неговата пиеса “Табу“( режисьор Георги Михалков ) и използвайки повода чете и лекции пред студенти във Велико Търново по темите за възпроизводството. Но нека започнем с малко предисловие за самия проф. Джераси.

Карл Джераси е роден през 1923 във Виена, баща му Самуел Джераси е български сефарадски еврейн, а майка му Алис е австрийка. Родителите му се срещат в медицинския факултет в университета във Виена, женят се и се местят в София. Техният единствен син е роден във Виена, но живее до петата си година в България. След развода на родителите си остава с майка си и се връща отново във Виена, но летата прекарва в София с баща си. През 1936 след Аншлуза родителите му се женят повторно, за да успеят майка му и Карл да избегнат нацисткия режим в Европа намирайки подслон в България, която остава сигурно място за евреите по това време.

Тук той завършва Американския колеж, докато майка му успява да стигне до Лондон изчаквайки емигрантска виза за САЩ. През 1939, тогава 16-годишният Карл заминава с майка си за САЩ с 20$ в джоба. Баща му, който имал успешна лекарска практика в София, бил специалист в лечението на сифилиса и печелил добре от свои заможни пациенти, чието лечение продължавало с години. През 1949 и той емигрира в САЩ и се установява близо до сина си в Сан Франциско.

Карл Джераси завършва колеж, а по-късно придобива и бакалавърска степен по органична химия. Работи за Ciba няколко години след завършването си и там взема своя първи патент за антиалергичния медикамент  Pyribenzamine, който се превръща в доста популярен и предписван от лекарите.

По същото време се жени за първата си жена, премества се в университета в Вискънсин, където взема докторската си степен през 1945. В същата година е натурализиран като американски гражданин.

През 1949 Джераси е привлечен като ръководител на изследователския отдел на Syntex, където работи с Джордж Розенкранц върху нова технология за синтез на кортизон. По-късно те синтезират норетиндрон, аналог на естествения женски хормон прогестерон, който обаче е бил ефективен при вземане през устата. Това е било и фактическото раждане на първия хормонален орален контрацептив, който приема прозвището birth-control pill или само the Pill (Хапчето). Първоначално е използван като контрацептив при животни, а по-късно е въведен от Джон Рок и при жените. Самият Джераси отбелязва, че изобретяването на хапче за контрол върху раждаемостта не е била тяхна цел, когато са започнали работата си по прогестерона – “и в най-безумните си мечти не сме си преставяли това”.

Връзката на Джераси с компанията Syntex всъщност го прави богат, по-късно основава и собствена компания Zoecon, която просперира в продължение на няколко десетилетия и е купена от Occidental Petroleum, като Джераси остава в борда на директорите следващите няколко години. По-късно купува голямо ранчо в Калифорния и се занимава с животновъдство, но и с колекционерство превръщайки се в един от най-големите колекционери на творби на Пол Клее. От втората си жена има син и дъщеря. След самоубийството на дъщеря си, в нейна памет той преустроява ранчото и слага началото на Djerassi Resident Artists Program. След третия си брак на 70 годишна възраст Джераси започва да пише и успешно влиза в амплоато си на новелист и драматург. Този преход той обяснява в свое интервю:

Това, че един учен, който по-късно в живота си е станал драматург, търси вдъхновение в предишния си професионален опит, едва ли е изненадващо.

По време на пресконференцията Джераси отговори на доста въпроси основно свързани с пиесата, която е премиерна на родна почва, но разшири отговорите си и по посока на съвременната ситуация на времето, ролята на учените, писането като особена форма на занимание в зрялата възраст, както и откъм детайли от личния си живот.

Пиесата “Табу” третира сложните джендър проблеми черпейки идеи за сюжета си от хомосексуалните общества в Сан Франциско без да се задоволява само с тях, а добавя допълнителни линии продиктувани от задочния спор по тази тема с религията и особено с изострилия се в САЩ християнски фундаментализъм след 9/11, както и моралните дилеми, които съвременните технологии за възпроизводство могат да извадят на бял свят.

В свое интервю след поставянето на пиесата в Лондон през юни 2007, Джераси казва:

В пиесата “Табу” се връщам към същата тема за сексуалното поведение в ерата на изкуственото възпроизводство, което може да се опише и като неизбежно раздалечаване между секса и размножаването – първото, както обикновено, е от любов, страст или любопитство; второто обаче все по-често се случва под микроскопа чрез така дипломатично наречените “алтернативни” методи. [...] Понятия като “брак”, “семейство” и “родител” преди имаха ясни значения. Понятия като “ембрион”, “бебе” или “близнак” също се смятаха за недвусмислени. Идеята, че бракът трябва да бъде хетеросексуален и че детето не може да има двама родители от един и същи пол, никога не е била дори поставяна под въпрос. Всички тези понятия са разклатени, значенията им за размити, а диапазона им се е разширил. За това развитие на нещата през последните три десетилетия някои биха обвинили метода за оплождане “ин витро”, но всъщност много по-важни са социалните и културни промени – главно в САЩ и Европа. Така че защо да не напиша пиеса за ситуация, в която “”семейство” и  “родител” са приели притеснително мъгляви значения?”

Пиесата е имала съвсем различен отзвук в САЩ и Европа, доколкото е поставена в момент, когато в САЩ тече президентска кампания и посланието й е било схванато в контекста на идейните различния между демократи и републиканци. Дори един от персонажите е асоцииран със Сара Пейлин, която е твърд защитник на семейните християнски ценности, противник на секса преди брака и поддръжник на консервативната линия, което не попречи на нейната 17-годишна дъщеря да забременее и да роди детето си.

Джераси не пропусна да отбележи, че днешните млади американци са разочаровани от онази тенденция започнала през 80-те и свързана основно с желанието за развитие в кариерата и трупане на пари, тъй като днес те виждат резултата й в измеренията на световната криза. Това че в продължение на последните 20 години духовните въпроси и интересът към стойностите не са намерели своето място в американското общество днес дава преднина на Обама, който направи безпрецедентна кампания, в която доброволно взеха участие именно младите в САЩ, които усещат, че едно общество фокусирано върху икономиката и парите не носи удовлетворение и стандарт на живот на членовете си.

Авторът беше запитан дали е лесно да се пише. Последва и краткият му отговор – Да, лесно е! Защото според него писането е свого рода самопсихоанализа, в която авторът участва и като терапевт и като пациент, разкривайки по-скоро на себе си, отколкото на публиката собствената си личност. Така във всяка творба той успява да вложи реални случки от своя живот зад някой свой персонаж, но го прави така, че това да остане незабелязано. Джераси се отдава на писателска дейност в доста зряла възраст и намира писането за занимание подходящо именно тогава, тъй като младите писатели дори и тези надарени с изключителен талант и езиково майсторство все още в ранните си години не притежават онзи нужен житейски опит, който да им даде повод за зряла и смислена творба.

Авторът изрази съжаление, че у нас е преведена единствено книгата му “Дилемата на Кантор”, която при все това е едва първа част от негова тетралогия и че все още не се е появила неговата автобиография, която е логично да се появи преди творбите му. Последната той написва провокиран от многобройните въпроси за миналото му отправени от последната му съпруга, макар и жанра на автобиографията да не му допада. Автобиографиите са по свой смисъл автомитологии, тъй като не е възможно описвайки собствения си живот да пропуснеш да украсиш или преиначиш фактите в него, особено онези с негативен привкус. Може би няма по-необективен източник върху който могат да се градят интерпретации за нечий живот от автобиографията, в която авторът винаги излиза преоблечен в текста, понякога и по-разсъблечен, но никога гол. Така читателите на такива книги са до някаква степен воаьори наблюдаващи “разсъбличането” на личния живот на автора.

Джераси обърна внимание на нещото, което му е направило впечатление по време на лекциите, които е изнесъл пред български студенти и как техните реакции коренно се отличават от тези с които той е свикнал в САЩ бидейки дългогодишен преподавател. След лекциите му тук, дори и пред специалисти, на него не му е бил зададен нито един въпрос. Нещо удивително и заслужаващо внимание за човек, който е бил буквално заливан от въпроси при всяка друга лекция в САЩ. Неговото предполажение и обяснение е, че това се дължи на все още непретърпялата промяна образователна система у нас, която продължава да се движи в коловозите определени от миналото, където позицията на студента и неговите преподаватели са били строго отделени от висока йерархична стълба, която е служела за всяване на респект, а не е служела на процес на обмен на идеи – с една дума – един отзвучал авторитарен маниер на връзка между преподаватели и студенти. Образователната система в САЩ предполага много по-близък контакт на всички в един университет, което улеснява обмена на идеи, провокира мисленето и спомага за откриването и развитието на личните качества на студентите, както и за усъвършенстването на самите преподаватели. В този аспект се очаква да извървим доста дълъг път.

На днешния ден в историята: на 30 юли 1932 година, вицепрезидентът на САЩ Чарлз Къртис открива X Олимпиада в модерната епоха в Лос Анджелис. На трибуните са над 100 000 зрители аплодиращи участието на 1332 атлети представляващи 37 нации. Официално събитието се отразява от радио KHJ, което в тази пре-телевизионна ера е предоставяло “словестна картина на събитията” в своите вечерни емисии.

На 30 юли 1863 година е роден Хенри Форд във фамилната ферма в района Мичиган. Още от малко момче техническите задачи го завладяват, а работата във фермата, а по-късно и тази в магазин за машини в Детройт му дават шанс да опознае отблизо механиката. Следват длъжности като машинист, почасова работа в Westinghouse Engine Company и инженерна длъжност в Edison Illuminating Company. По това време той е печелил достатъчно, за да инвестира опитите си за изграждане на двигател с вътрешно горене. През 1893 г. след години експерименти през свободното си време, съумява да “събере” първият си автомобил. Творението му повече приличало на сандък върху колела отколкото на автомобил, но упоритият Форд непрекъснато го усъвършенствал и след две години вече можел да се похвали с автомобил с бензинов двигател, тип “бъги”, а в 1898 г. е готов и новият по-лек и надежден модел.

През 1899 г. заедно с няколко единомишленици и предприемачи основава “Детройската автомобилна компания”, която започва да произвежда неговия автомобил. Две години по-късно автомобилната компания вече се нарича Henry Ford Company, но инициативният Форд не работи там. Любимият му израз е “Най-хубавата кола е новата.”

Амеиканският круизър “Индианаполис” е потопен от японска подводница точно след като е доставил важни части за изготвянето на атомната бомба пусната по-късно над Хирошима. Потапянето му се случва само няколко минути преди президентът Труман да обяви капитулацията на Япония.

Други любопитни факти на тази дата:

1792 Френският национален химн “Марсилезата” ( “La Marseillaise” ) от Клод Руже е изпята за пръв път в Париж.

1971 Астронавите Дейвид Скот и Джеймс Ървайн кацат на Луната с мисията Apollo 15.

2003 Сам Филипс, основателят на Sun Records, който открива за света Елвис Пресли, умира на 80 години.