Сега разбирам, че целият ми живот
е една поредица от малки провали.

Жени, които не успях да обикна,
възможности, които пропуснах,

щастливи моменти, които
оставих да се изплъзнат.

Едно надбягване, чийто резултат
знаех предварително,

но бях неспособен
да заложа на печелившия.
Сляп и глух ли бях?

Или имах нужда от нещастието,
за да видя истинската си природа?

(от филма Le scaphandre et le papillon)

Колко по-хубаво е да предполагаш, вместо да знаеш…

Любовта е ценна, но онази истинската. Шири се подозрението, че тя е творение на киното или на поетите, а човек в действителност е експеримент на анонимните божествени сили, който служи единствено затова да покаже колко нещастия е способен да понесе. Въпреки всичко този “експеримент” не се отказва да търси, но и тя, любовта, като всичко истинско и ценно има много дубликати, кои от кои по-близки до оригинала… те трудно биха могли да откажат някого да търси познатия вкус на истинското, като мирис на печени кестени, който не може да се сбърка…

Понякога не ви ли идва да извикате : “Стига с тая любов. Писна ми!”

Любовта няма собствена форма, тяло, душа, внушение, сила, туптеж, вкус, изпълване, красота, съществуване… тя е фантом витаещ из сънищата и фантазиите и е добро оправдание за всяка една мръсна мисъл и развратно желание… тя е Пилат, който никога не е виновен, но не се отказва от властта… управлява, но не носи никаква отговорност… тя е усмихнатата мръсница, която ще те пресрещне иззад следващия ъгъл и която ще подминеш след кратко увлечение… тя е идеята, която е накарала много да творят. Но ако Данте познаваше наистина Беатриче, едва ли щеше да напише и един ред – много по-стимулираща е идеята, че можеш да имаш нещо, отколкото просто да го притежаваш или откровеното “и до най-красивите жени на света, стоят мъже на които им е писнало да ги чукат”.