“Бащата” на Хапчето Карл Джераси тези дни е в България по повод премиерата на неговата пиеса “Табу“( режисьор Георги Михалков ) и използвайки повода чете и лекции пред студенти във Велико Търново по темите за възпроизводството. Но нека започнем с малко предисловие за самия проф. Джераси.

Карл Джераси е роден през 1923 във Виена, баща му Самуел Джераси е български сефарадски еврейн, а майка му Алис е австрийка. Родителите му се срещат в медицинския факултет в университета във Виена, женят се и се местят в София. Техният единствен син е роден във Виена, но живее до петата си година в България. След развода на родителите си остава с майка си и се връща отново във Виена, но летата прекарва в София с баща си. През 1936 след Аншлуза родителите му се женят повторно, за да успеят майка му и Карл да избегнат нацисткия режим в Европа намирайки подслон в България, която остава сигурно място за евреите по това време.

Тук той завършва Американския колеж, докато майка му успява да стигне до Лондон изчаквайки емигрантска виза за САЩ. През 1939, тогава 16-годишният Карл заминава с майка си за САЩ с 20$ в джоба. Баща му, който имал успешна лекарска практика в София, бил специалист в лечението на сифилиса и печелил добре от свои заможни пациенти, чието лечение продължавало с години. През 1949 и той емигрира в САЩ и се установява близо до сина си в Сан Франциско.

Карл Джераси завършва колеж, а по-късно придобива и бакалавърска степен по органична химия. Работи за Ciba няколко години след завършването си и там взема своя първи патент за антиалергичния медикамент  Pyribenzamine, който се превръща в доста популярен и предписван от лекарите.

По същото време се жени за първата си жена, премества се в университета в Вискънсин, където взема докторската си степен през 1945. В същата година е натурализиран като американски гражданин.

През 1949 Джераси е привлечен като ръководител на изследователския отдел на Syntex, където работи с Джордж Розенкранц върху нова технология за синтез на кортизон. По-късно те синтезират норетиндрон, аналог на естествения женски хормон прогестерон, който обаче е бил ефективен при вземане през устата. Това е било и фактическото раждане на първия хормонален орален контрацептив, който приема прозвището birth-control pill или само the Pill (Хапчето). Първоначално е използван като контрацептив при животни, а по-късно е въведен от Джон Рок и при жените. Самият Джераси отбелязва, че изобретяването на хапче за контрол върху раждаемостта не е била тяхна цел, когато са започнали работата си по прогестерона – “и в най-безумните си мечти не сме си преставяли това”.

Връзката на Джераси с компанията Syntex всъщност го прави богат, по-късно основава и собствена компания Zoecon, която просперира в продължение на няколко десетилетия и е купена от Occidental Petroleum, като Джераси остава в борда на директорите следващите няколко години. По-късно купува голямо ранчо в Калифорния и се занимава с животновъдство, но и с колекционерство превръщайки се в един от най-големите колекционери на творби на Пол Клее. От втората си жена има син и дъщеря. След самоубийството на дъщеря си, в нейна памет той преустроява ранчото и слага началото на Djerassi Resident Artists Program. След третия си брак на 70 годишна възраст Джераси започва да пише и успешно влиза в амплоато си на новелист и драматург. Този преход той обяснява в свое интервю:

Това, че един учен, който по-късно в живота си е станал драматург, търси вдъхновение в предишния си професионален опит, едва ли е изненадващо.

По време на пресконференцията Джераси отговори на доста въпроси основно свързани с пиесата, която е премиерна на родна почва, но разшири отговорите си и по посока на съвременната ситуация на времето, ролята на учените, писането като особена форма на занимание в зрялата възраст, както и откъм детайли от личния си живот.

Пиесата “Табу” третира сложните джендър проблеми черпейки идеи за сюжета си от хомосексуалните общества в Сан Франциско без да се задоволява само с тях, а добавя допълнителни линии продиктувани от задочния спор по тази тема с религията и особено с изострилия се в САЩ християнски фундаментализъм след 9/11, както и моралните дилеми, които съвременните технологии за възпроизводство могат да извадят на бял свят.

В свое интервю след поставянето на пиесата в Лондон през юни 2007, Джераси казва:

В пиесата “Табу” се връщам към същата тема за сексуалното поведение в ерата на изкуственото възпроизводство, което може да се опише и като неизбежно раздалечаване между секса и размножаването – първото, както обикновено, е от любов, страст или любопитство; второто обаче все по-често се случва под микроскопа чрез така дипломатично наречените “алтернативни” методи. [...] Понятия като “брак”, “семейство” и “родител” преди имаха ясни значения. Понятия като “ембрион”, “бебе” или “близнак” също се смятаха за недвусмислени. Идеята, че бракът трябва да бъде хетеросексуален и че детето не може да има двама родители от един и същи пол, никога не е била дори поставяна под въпрос. Всички тези понятия са разклатени, значенията им за размити, а диапазона им се е разширил. За това развитие на нещата през последните три десетилетия някои биха обвинили метода за оплождане “ин витро”, но всъщност много по-важни са социалните и културни промени – главно в САЩ и Европа. Така че защо да не напиша пиеса за ситуация, в която “”семейство” и  “родител” са приели притеснително мъгляви значения?”

Пиесата е имала съвсем различен отзвук в САЩ и Европа, доколкото е поставена в момент, когато в САЩ тече президентска кампания и посланието й е било схванато в контекста на идейните различния между демократи и републиканци. Дори един от персонажите е асоцииран със Сара Пейлин, която е твърд защитник на семейните християнски ценности, противник на секса преди брака и поддръжник на консервативната линия, което не попречи на нейната 17-годишна дъщеря да забременее и да роди детето си.

Джераси не пропусна да отбележи, че днешните млади американци са разочаровани от онази тенденция започнала през 80-те и свързана основно с желанието за развитие в кариерата и трупане на пари, тъй като днес те виждат резултата й в измеренията на световната криза. Това че в продължение на последните 20 години духовните въпроси и интересът към стойностите не са намерели своето място в американското общество днес дава преднина на Обама, който направи безпрецедентна кампания, в която доброволно взеха участие именно младите в САЩ, които усещат, че едно общество фокусирано върху икономиката и парите не носи удовлетворение и стандарт на живот на членовете си.

Авторът беше запитан дали е лесно да се пише. Последва и краткият му отговор – Да, лесно е! Защото според него писането е свого рода самопсихоанализа, в която авторът участва и като терапевт и като пациент, разкривайки по-скоро на себе си, отколкото на публиката собствената си личност. Така във всяка творба той успява да вложи реални случки от своя живот зад някой свой персонаж, но го прави така, че това да остане незабелязано. Джераси се отдава на писателска дейност в доста зряла възраст и намира писането за занимание подходящо именно тогава, тъй като младите писатели дори и тези надарени с изключителен талант и езиково майсторство все още в ранните си години не притежават онзи нужен житейски опит, който да им даде повод за зряла и смислена творба.

Авторът изрази съжаление, че у нас е преведена единствено книгата му “Дилемата на Кантор”, която при все това е едва първа част от негова тетралогия и че все още не се е появила неговата автобиография, която е логично да се появи преди творбите му. Последната той написва провокиран от многобройните въпроси за миналото му отправени от последната му съпруга, макар и жанра на автобиографията да не му допада. Автобиографиите са по свой смисъл автомитологии, тъй като не е възможно описвайки собствения си живот да пропуснеш да украсиш или преиначиш фактите в него, особено онези с негативен привкус. Може би няма по-необективен източник върху който могат да се градят интерпретации за нечий живот от автобиографията, в която авторът винаги излиза преоблечен в текста, понякога и по-разсъблечен, но никога гол. Така читателите на такива книги са до някаква степен воаьори наблюдаващи “разсъбличането” на личния живот на автора.

Джераси обърна внимание на нещото, което му е направило впечатление по време на лекциите, които е изнесъл пред български студенти и как техните реакции коренно се отличават от тези с които той е свикнал в САЩ бидейки дългогодишен преподавател. След лекциите му тук, дори и пред специалисти, на него не му е бил зададен нито един въпрос. Нещо удивително и заслужаващо внимание за човек, който е бил буквално заливан от въпроси при всяка друга лекция в САЩ. Неговото предполажение и обяснение е, че това се дължи на все още непретърпялата промяна образователна система у нас, която продължава да се движи в коловозите определени от миналото, където позицията на студента и неговите преподаватели са били строго отделени от висока йерархична стълба, която е служела за всяване на респект, а не е служела на процес на обмен на идеи – с една дума – един отзвучал авторитарен маниер на връзка между преподаватели и студенти. Образователната система в САЩ предполага много по-близък контакт на всички в един университет, което улеснява обмена на идеи, провокира мисленето и спомага за откриването и развитието на личните качества на студентите, както и за усъвършенстването на самите преподаватели. В този аспект се очаква да извървим доста дълъг път.