Wikileaks спука популисткия балон на САЩ

Америка не преговаря с никого, тя заповядва или налага със силата на огъня и метала своята истина на всеки, който не я приеме доброволно. Най-полицейската страна претендира да изнася най-ценната си стока – “демокрацията” и да сее с евангелски плам законност и морал по света. Америка сама предизвиква конфликти, които после потушава, давайки хляб на оръжейната си индустрия и така оправдава съществуването на иначе скучаещата си армия, която в ролята на платен войник ходи по света, преследвайки мними терористи, за да извлича петрол и да плячкосва богатства. Америка не е водила истински войни на собствена територия (ако премълчим атаките на 9/11) затова и не е заинтересувана от последиците, Америка слабо уважава историята (освен собствената си, която е канонизирала), нито другите религии, нито знае спецификата на народите, които погазва. Америка, като гладен пес, преследва единствено кървавата следа на парите. Старият свят е грешал подценявайки младата 500-годишна Америка, гледайки от висотата на хилядолетния си роялисткия амвон, докато тя не им е изтръгнала юздите от ръцете на световното господство. Америка никога не се е славела с “нежна дипломация” и защо след като императивът върши чудесна работа.

Администрацията на Обама предупреди съюзниците на САЩ за предстоящото публикуване в сайта WikiLeaks на огромно количество секретна дипломатическа кореспонденция, която може да застраши отношенията с някои страни, както и да постави американски дипломати в риск, а Пентагонът се задъхва от страх да не бъде държан отговорен за изтичането. Материалите вече са публични, а и преди това са били в ръцете на новинарски компании, като Ню Йорк Таймс, Шпигел и Гардиън. Кроули, говорителят на щатския департамент, е прав да твърди, че това ще предизвика подронване на доверието между САЩ и приятелите им и е против интересите на страната, но е трудно да очакваш друго, ако не пазиш добре тайните си. Ползата от този гаф е, че и слепите видяха, че американската дипломация е империалистично безочлива, нагла, некадърна, звучно раздаваща квалификации и играеща плоска двойна игра. И ако редовите американци са дотолкова дезинтересирани от политиката и медийният brainwashing е толкова ефективен, че им дава наготово виновните, то в останалия свят сме принудени да гледаме по детски скалъпените им лъжи и оправдания гарнирани със също толкова комични задкулисни сделки със “съюзниците” за плячкосването, поделянето и последващото “възстановяване” на страни с лабилни военни режими, където се инсталират казионни про-американски режими, които управляват по същата схема по която генерал Макартър е губернаторствал над капитулирала Япония след Втората световна война.
Read More »

Posted in общество | Tagged , , , , , , , , , , | Comments closed

Hommage à D.D.

Лорд Байрон след познанството си с Шели казва, че всяка душа останала недокосната от изкуството е ощетена. Красотата е най-първичният субстрат, любовта е нейното проявление, а ние сме единствено доброволни роби на тяхната игра. До дъното на всяка клетка ние ги разпознаваме, имаме нужда от тях и не може да се правим, че не ги забелязваме. Изкуството е вечно, но то живее чрез нас и ние сме благословени, ако макар и за малко сме част от неговата голяма история. Най-силната проява на лично съвършенство е да живееш без компромис, но да си отидеш с многоточие… да умреш с поредната непродиктувана нота на уста, оставяйки своя недовършен “Contrapunctus 14″, като най-великите, без почивка в себераздаването, без сянка от егоизъм, без подчинение на рамките на деня, с горда осанка недокосната от тежестта на годините, с жива кръв във вените, с колосален ентусиазъм. Да, няма как да дадеш на учениците си това, което сам ти не притежаваш. А това не са само тоновете ноти подредени на тавана или купищата записи, а ролята отредена ти от съдбата да бъдеш Маестро, да умееш да отключваш талант, да оставяш онези фини, но пронизващи отпечатъци в душите на учениците си. Почивай в мир, Маестро!

Posted in арт | Tagged , , , | Comments closed

L’Amour: une drogue parfois dure

Tова, което следва след първото впечатление, вече е илюзия…

Която често свършва с обричането на “докато смъртта ни раздели”. Двете крайни спирки между които пътува всяка истинска история или всъщност идеалната траектория на нетърпеливите ни очаквания. Понякога ни е страх, че нещата се случват твърде бързо и неочаквано, за да ги приемем и затова пробваме да ги избегнем. Или пък напротив – следваме един импулс, който може да ни отведе встрани, в отбивка в храсталака. Искаме да имаме гаранция свише, че усилията ни няма да са напразни, без да знаем, че именно липсата й е разковничето на порока да търсим винаги печелившото и да се боим от загубата. Това, което правим, е много повече от това, което постигаме.

Posted in арт | Comments closed