Eine Diktatur ohne (Ver-)Führer?

“Eine Diktatur ohne (Ver-)Führer?” – трудният превод на играта на думи в този немски каламбур съвсем не е случаен. Смисълът се променя от смяната на Führer и Verführer, първото със значение на “водач”, второто на “прелъстител”.

Един хилядолетен райх отиде в историята, a друг, много по-дълголетен от него, остана. Фюрерите идват и си отиват, Ферфюрерите идват, за да останат. И двамата превземат и владеят, и двамата хвърлят камък с основите, за да разрушат и от руините на разрухата да построят наново. И двамата променят света осезаемо без никой да прозре истинските им намерения, и двамата живеят не за хората, а за идеите. Идеите са взели повече жертви от всяко друго оръжие. Или както се казваше в един филм: “Добрият търговец на оръжие продава както патроните на едната страна, така и ковчезите на другата”.

Идеолозите се бият, търговците продават местата за арената. Идеолозите гинат, търговците им спретват луксозно помпозно погребение. Идеолозите знаят как да не чакат молитвите да се сбъдват, търговците са сребролюбци и продавачи в храма. Идеолозите имат живот, достатъчно богат, че да запълни няколко тома мемоари, търговците нямат собствен живот, те просто следват следата на парите и надничат и се любуват на чуждия живот.

Posted in модерни | Comments closed

С бавни крачки

Achilles and the Tortoise (アキレスと亀 Akiresu to Kame) is a 2008 Japanese film written, directed, edited by Takeshi Kitano. The film is the third and final part of Kitano’s surrealist autobiographical trilogy, starting with Takeshis’ and continuing with Glory to the Filmmaker!.

Парадоксът на Зенон с бягащия Ахил и недостижимата костенурка, която с всяка негова крачка е все по-близо, но все пак на косъм преднина, е удивителна метафора на преследването на съвършенството в изкуството и често комичния и наивен напън, който го съпровожда. Да си художник е призвание и не толкова заради това, че трябва да си често интимен с музите и да им се нравиш, за да ти отпуснат по някое вдъхновено докосване да стигне до четката ти, но и заради стоицизма и спартанското падане и ставане на което се обричаш в социален план и това да си вечна емблема на една пъстра avis rara.

Филмовата лента е истинско прозрение за премълчаваните задкулисни усилия, които изпълват живота на художника, за неизбежността да примиряваш таланта си с вкусовете на публиката и трендовете на арт пазара, за непрестанното разминаване на дарба и известност и че талантът в никакъв случай не е гаранция за успех и известност, което увеличава вероятността един творец да има по-скоро съдбата на Ван Гог и да не продаде нито една картина през живота си, отколкото да бъде ала Салвадор Дали, и това че ако водиш битка и на материалния и на духовния фронт в крайна сметка ще изгубиш и двете.

Историята проследява живота на Мачису, дете на богат фабрикант и меценат, отраснало в дом със скъпи вещи и колекционерски платна и подтиквано да рисува от малко. За жалост неочаквания фалит на фабриките за коприна на баща му слага край на също толкова копринените му фантазии и го запращат в забутаната селска къща на далечен чичо, където майка му, малко преди да се самоубие, го изоставя. Със странното си упорство да рисува Мачису си проправя път напред и докато работи като печатар, за да се издържа, в свободното си време рисува, опитвайки се и да продаде нещо. Отчаяните му опити да се хареса на купувачите, които непрекъснато отклоняват картините му са не само безнадеждни, но се превръщат в многогодишна борба. Но това не го отказва и на края той успява все пак да догони костенурката, макар и не за дълго, като едва се отървава на косъм от смъртта докато рисува огън в един предизвикан умишлено от него пожар. Животът му отнема много – парите, дъщерята, достойнството – но жилавата нишка на желанието да рисува не оставя и за миг четката му да изсъхне и платното да е бяло. И все пак финалът е с happy end, след като малко преди края историята поема към фатален обрат, но се разминава само с изгарянията на Мачису,  който попада отново на грижите на напусналата го преди време жена, която се връща отново. И така костенурката отново набира преднина пред Ахил!

Posted in кино | Tagged , , , , , | Comments closed

“Lucille”, B. B. King

През зимата на 1949, Б. Б. Кинг свири в залата за танци в Туист, щата Арканзас. Студено е и за да се сгрее залата в центъра й е запален варел пълен наполовина с керосин, междувпрочем доста честа практика по онова време. По време на концерта двама мъже се сбиват и обръщат варела, разливайки горящия керосин по дансинга. Цялата зала пламва, а публиката се разбягва. В паниката, но вече отвън, Б. Б. Кинг осъзнава, че е забравил любимата си китара вътре в обхванатата от пламъци зала. Най-любимата му китара е един 30$-ов Гибсън, но това е без значение, той се хвърля в пламъците, за да я спаси. Същата нощ в пожара загиват двама души. На сутринта Кинг разбира, че двамата мъже са се били за жена, която се казва Люсил.

Кинг кръщава тази своя първа китара “Люсил”, както и всяка друга след нея след тази почти фатална нощ, за да си припомня в бъдеще, колко глупаво е да се хвърляш в огъня или да се биеш по такъв начин за жена. Песента му “Lucille” се появява малко по-късно и е включена в антологията му 1962-1998.

Ако се съмняваш в нещо, значи няма никакво място за съмнение.

Posted in арт | Tagged , , , | Comments closed