Лесно можеш да се заблудиш – хората тук на пръв поглед живеят ден за ден, движещи се в едно завидно спокойствие, почиващи под сянката на някой храст встрани от алеята, скрити от жаркото следобедно слънце, но те знаят, че нищо освен настоящето не съществува. Миналото вече е потънало някъде из гънките на маранята, а бъдещето все още не се е показало иззад ъгъла, но каквото и да им обещава то, винаги имат и друг избор – да свият по друг сокак.
Това може и да не отговаря на нашата, западна представа за избор, свикнали със сигурното следване на графиците, на организираното придвижване във времето, на неудовлетворението от непостигнатото, на push-ването, на опънатите жили, на изоставането, на прекаляването, което предизвиква смут в душата… тук това отсъства напълно. Нещата се случват, “ако е рекъл Господ” и когато е рекъл.
Опитните пътешественици крият тайната на доброто опознаване. А тя е в това да се слееш с пейзажа, да станеш неотделима част от движението наоколо и то да не те изхвърли като чуждо тяло. Да станеш близък, дори интимен на случващото се е крачка към усещането на авантюристичния вкус.
Начинът да влезеш в потока около теб е да се изгубиш в мястото, където си попаднал и да намериш изход. Пътят между изгубването и намирането е опознаването на непознатото. Затова присъствието тук може да се уподоби на пиянство, а опиянението от живота е едно красиво преживяване, може би най-красивото, което може да се случи на някого, а реалността, която усещаме и която ни се натрапва непрестанно, за нея можем да кажем, че е “онзи неприятен промеждутък между две пиянства”? Какво може да си откраднете от тези хора, от тяхната душевност? Те са завидно спокойни, усмихнати и с особена душевна ведрина, абстрахирани от света и по-скоро от неговия бърз поток, от завличащото и засмукващото течение, което те влече напред без значение колко здраво си се вкопчил с нокти в отминаващото… те не мислят за напред и живеят сякаш света им принадлежи, а убедеността, че утрешния ден обезателно ще им донесе нещо по-добро е поразителна и на моменти заразяваща.
Със залеза на слънцето всяко притеснение и смут биват изтривани и новия изгрев над морето, когато лъчите му се разлеят като течно злато по покривите на града ще влее късмет и нов живот. Колкото и езическо да изглежда това, тази мисъл ги кара да трептят в ритъма на случващото се и знаят, че това, което получават е най-доброто, което съдбата би могла да им отреди в този момент.
Безвремието което се шири тук обърква усета ти, имаш усещането, че един ден минава за три, часовете и минутите се нижат направо мъчително, а не е и рядкост да се сблъскате с някой неграмотен човечец, който дори не знае кой ден от седмицата е в момента. Това за него няма никакво значение, не му влиза в работата, времето не му е необходимо, а и как да е след като живее сред руините на четири цивилизации и навсякъде вижда разломите на историята, може да докосне калдаръмите по които са вървели императори и султани, а стъпките им сякаш все още отекват.
Истинска или подправена с илюзия атмосферата тук те прави подозрителен, подсказва ти, че зад всичко това, което виждаш има и още нещо, някакво невидимо присъствие, което се заиграва с въображението ти и го оставя да развърти мелницата си до изтъркване на камъните.