Voila! Най-сетне изкарах този пост от черновите… Документалният филм за канадския пианист Глен Гулд, сниман през 1993. Заглавието, както и структурата на филма представят 32 биографични откъса от живота на Гулд използвайки последователността на 32-та фрагмента от “Goldberg Variations” на Бах. 32 Short Films About Glenn Gould е режисиран от Франсоа Жирар в духа на кинолента без хронологична линия, но с идейна такава, която съдържа фактите от биографията на Гулд осветени под различни ъгли.

Глен има своя мисия. Музиката…

My mother tells me that by five years old…
l had decided definitively to become a concert pianist.
l think she had decided sometime earlier.
The story goes that while l was in the womb…
she played the piano continuously to give me a head start…
and evidently it paid off.

Той е странник, изключително музикално надарен, отдаден на фанатичния перфекционизъм с който подхожда към всяко свое начинание, със странни отношения с приятелите си, с манията си да води безкрайно дълги телефонни разговори, с фобиите му от контакт с непознати, с интервютата му давани единствено по телефона, с внезапния отказ да свири пред публика и пълното му отдаване на студиини записи…

Няколко фрагмента са посветени на радиопредаванията, които той води през 1967 – The Idea of the North, както и идеята му за радиопиеса основана на едновременното встъпление на актьорите, идея, която му хрумва заслушвайки се в разговорите в ресторанта на крайпътен мотел на път за Торонто…

You know l am deeply in love with a certain beautiful girl.
l asked her to marry me but she turned me down…
but l still love her more than anything in the world…
and every minute l can spend with her is pure heaven.
But l don’t want to be a bore…
and if l can only get her to tell me when l could see her it would help.
She has a standing invitation to let me take her anywhere she’d like to go…
anytime but it seems to me she never has time for me.
Please if you see her ask her to let me know…
when l can see her and when l can…

Уфоманията е отново извадена от праха, поизтупана и вкарана в обръщение. Интересно е когато това прави правителствена агенция, а всички знаем, че правителствата обичат да крият подобни факти под крилото на “държавната тайна”. Става дума за разсекретените архиви във Великобритания, касаещи регистрирани случаи на НЛО в Кралството в периода 1986-1992. Това е доста материал даден от първа ръка на всички изследователи на НЛО.

Уфологията е във възход особено след инцидента в Розуел през 1947, събитие, което и до ден днешен остава недостатъчно осветено и противоречиво.

И докато по-праволинейните изследователи на НЛО остават в руслото на анализа на материали от срещи от “трети вид”, то една плеяда по-екстравагантни учени се занимават с това наистина да разбулят мистерята из основи – те тръгват обаче по различен път и поставят във фокус не самоцелното търсене на зелени човечета и намиране на неопровержимо доказателство за тяхното съществуване (вероятно човече затворено в клетка в зоологическата градина), а търсят начин да обяснят живота като космически феномен.

В тази посока работи проектът  SETI показвайки, че това, което приемаме за даденост е трудно обяснимо дори от позицията на съвременната наука. “Какво е животът?” е мегавъпрос задаван през цялата история. Съществена крачка в разкриването на тайната му е откриването на генетичния код, организацията на генетичния материал и механизма по неговото реплициране… идеята за това е зададена още в една малка книжка, чийто автор е Шрьодингер - физик, нобелист и основоположник на вълновата механика, със заглавие What Is Life?

ДНК е най-високоорганизираната информационна структура във Вселената – в микроскопичен обем е концентрирана цялата информация за развитието на даден организъм. Невъзможно е подобна структура да е плод на случайни сблъсъци на атоми – появата на ДНК “от нищото” е равносилно на това енциклопедия Британика да бъде написана от случаен набор думи. В действителност в еволюцията на ДНК има една “тъмна зона” за която не се знае много, но тя се е оказала онова звено в развитието, което е довело до качествен скок.

Проектът SETI всъщност поставя доста по-дълбоки въпроси и търси техните отговори. Например, ако съществува друга форма на живот, то тя може да не е хуманоидна! Човешкото ни съзнание е устроено така, че да си представя евентуална чужда форма на живот като подобна на нашата, т.е. хуманоидна, макар и силно изменена. Вероятността това да е така обаче е твърде малка и тази форма може да се отличава драстично от всичко познато, което сме виждали. Или ние трябва да сме готови да се сблъскаме с нещо, което е твърде различно от нас. Това поставя и сериозна бариера в осъществяването на комуникация. От SETI осъзнават, че ако човек не се е научил да осъществява комуникация с видовете населяващи Земята, то е много вероятно да не успее да осъществи и такава с чужд вид, което води до стартирането на много програми свързани с комуникацията между видовете, част от която е са интензивното проучване на делфините и шимпанзетата като най-близък вид, способен да общува с нас.

В момента в който Айнщайн дефинира времето и пространството като относителни, датират и изследванията за субективния ход на времето. Оказва се, че според скоростта на обмяната на веществата си организмите възприемат времето по различен начин. Човешкият мозък има една времева разделителна способност, другите организми имат друга. Най-простият пример е този с мухите, които се опитваме да убием през лятото и колко трудно това ни се отдава. Оказва се, че те съвсем не са толкова прости организми и в тях се крие един свръхбърз мозъчен център, който има хиляди пъти по добра времева разделителна способност от нашата и вижда действията “на забавен кадър” и това им помага да се изплъзнат от удара с вестник… за студенокръвните животни пък времето тече много по-протяжно, заради техния забавен метаболизъм.

Оказва се, че дори на Земята има твърде много неизвестни и живота във всичките си причудливи и многообразни измерения все още представлява огромна загадка за нас. Все още…

“Бащата” на Хапчето Карл Джераси тези дни е в България по повод премиерата на неговата пиеса “Табу“( режисьор Георги Михалков ) и използвайки повода чете и лекции пред студенти във Велико Търново по темите за възпроизводството. Но нека започнем с малко предисловие за самия проф. Джераси.

Карл Джераси е роден през 1923 във Виена, баща му Самуел Джераси е български сефарадски еврейн, а майка му Алис е австрийка. Родителите му се срещат в медицинския факултет в университета във Виена, женят се и се местят в София. Техният единствен син е роден във Виена, но живее до петата си година в България. След развода на родителите си остава с майка си и се връща отново във Виена, но летата прекарва в София с баща си. През 1936 след Аншлуза родителите му се женят повторно, за да успеят майка му и Карл да избегнат нацисткия режим в Европа намирайки подслон в България, която остава сигурно място за евреите по това време.

Тук той завършва Американския колеж, докато майка му успява да стигне до Лондон изчаквайки емигрантска виза за САЩ. През 1939, тогава 16-годишният Карл заминава с майка си за САЩ с 20$ в джоба. Баща му, който имал успешна лекарска практика в София, бил специалист в лечението на сифилиса и печелил добре от свои заможни пациенти, чието лечение продължавало с години. През 1949 и той емигрира в САЩ и се установява близо до сина си в Сан Франциско.

Карл Джераси завършва колеж, а по-късно придобива и бакалавърска степен по органична химия. Работи за Ciba няколко години след завършването си и там взема своя първи патент за антиалергичния медикамент  Pyribenzamine, който се превръща в доста популярен и предписван от лекарите.

По същото време се жени за първата си жена, премества се в университета в Вискънсин, където взема докторската си степен през 1945. В същата година е натурализиран като американски гражданин.

През 1949 Джераси е привлечен като ръководител на изследователския отдел на Syntex, където работи с Джордж Розенкранц върху нова технология за синтез на кортизон. По-късно те синтезират норетиндрон, аналог на естествения женски хормон прогестерон, който обаче е бил ефективен при вземане през устата. Това е било и фактическото раждане на първия хормонален орален контрацептив, който приема прозвището birth-control pill или само the Pill (Хапчето). Първоначално е използван като контрацептив при животни, а по-късно е въведен от Джон Рок и при жените. Самият Джераси отбелязва, че изобретяването на хапче за контрол върху раждаемостта не е била тяхна цел, когато са започнали работата си по прогестерона – “и в най-безумните си мечти не сме си преставяли това”.

Връзката на Джераси с компанията Syntex всъщност го прави богат, по-късно основава и собствена компания Zoecon, която просперира в продължение на няколко десетилетия и е купена от Occidental Petroleum, като Джераси остава в борда на директорите следващите няколко години. По-късно купува голямо ранчо в Калифорния и се занимава с животновъдство, но и с колекционерство превръщайки се в един от най-големите колекционери на творби на Пол Клее. От втората си жена има син и дъщеря. След самоубийството на дъщеря си, в нейна памет той преустроява ранчото и слага началото на Djerassi Resident Artists Program. След третия си брак на 70 годишна възраст Джераси започва да пише и успешно влиза в амплоато си на новелист и драматург. Този преход той обяснява в свое интервю:

Това, че един учен, който по-късно в живота си е станал драматург, търси вдъхновение в предишния си професионален опит, едва ли е изненадващо.

По време на пресконференцията Джераси отговори на доста въпроси основно свързани с пиесата, която е премиерна на родна почва, но разшири отговорите си и по посока на съвременната ситуация на времето, ролята на учените, писането като особена форма на занимание в зрялата възраст, както и откъм детайли от личния си живот.

Пиесата “Табу” третира сложните джендър проблеми черпейки идеи за сюжета си от хомосексуалните общества в Сан Франциско без да се задоволява само с тях, а добавя допълнителни линии продиктувани от задочния спор по тази тема с религията и особено с изострилия се в САЩ християнски фундаментализъм след 9/11, както и моралните дилеми, които съвременните технологии за възпроизводство могат да извадят на бял свят.

В свое интервю след поставянето на пиесата в Лондон през юни 2007, Джераси казва:

В пиесата “Табу” се връщам към същата тема за сексуалното поведение в ерата на изкуственото възпроизводство, което може да се опише и като неизбежно раздалечаване между секса и размножаването – първото, както обикновено, е от любов, страст или любопитство; второто обаче все по-често се случва под микроскопа чрез така дипломатично наречените “алтернативни” методи. [...] Понятия като “брак”, “семейство” и “родител” преди имаха ясни значения. Понятия като “ембрион”, “бебе” или “близнак” също се смятаха за недвусмислени. Идеята, че бракът трябва да бъде хетеросексуален и че детето не може да има двама родители от един и същи пол, никога не е била дори поставяна под въпрос. Всички тези понятия са разклатени, значенията им за размити, а диапазона им се е разширил. За това развитие на нещата през последните три десетилетия някои биха обвинили метода за оплождане “ин витро”, но всъщност много по-важни са социалните и културни промени – главно в САЩ и Европа. Така че защо да не напиша пиеса за ситуация, в която “”семейство” и  “родител” са приели притеснително мъгляви значения?”

Пиесата е имала съвсем различен отзвук в САЩ и Европа, доколкото е поставена в момент, когато в САЩ тече президентска кампания и посланието й е било схванато в контекста на идейните различния между демократи и републиканци. Дори един от персонажите е асоцииран със Сара Пейлин, която е твърд защитник на семейните християнски ценности, противник на секса преди брака и поддръжник на консервативната линия, което не попречи на нейната 17-годишна дъщеря да забременее и да роди детето си.

Джераси не пропусна да отбележи, че днешните млади американци са разочаровани от онази тенденция започнала през 80-те и свързана основно с желанието за развитие в кариерата и трупане на пари, тъй като днес те виждат резултата й в измеренията на световната криза. Това че в продължение на последните 20 години духовните въпроси и интересът към стойностите не са намерели своето място в американското общество днес дава преднина на Обама, който направи безпрецедентна кампания, в която доброволно взеха участие именно младите в САЩ, които усещат, че едно общество фокусирано върху икономиката и парите не носи удовлетворение и стандарт на живот на членовете си.

Авторът беше запитан дали е лесно да се пише. Последва и краткият му отговор – Да, лесно е! Защото според него писането е свого рода самопсихоанализа, в която авторът участва и като терапевт и като пациент, разкривайки по-скоро на себе си, отколкото на публиката собствената си личност. Така във всяка творба той успява да вложи реални случки от своя живот зад някой свой персонаж, но го прави така, че това да остане незабелязано. Джераси се отдава на писателска дейност в доста зряла възраст и намира писането за занимание подходящо именно тогава, тъй като младите писатели дори и тези надарени с изключителен талант и езиково майсторство все още в ранните си години не притежават онзи нужен житейски опит, който да им даде повод за зряла и смислена творба.

Авторът изрази съжаление, че у нас е преведена единствено книгата му “Дилемата на Кантор”, която при все това е едва първа част от негова тетралогия и че все още не се е появила неговата автобиография, която е логично да се появи преди творбите му. Последната той написва провокиран от многобройните въпроси за миналото му отправени от последната му съпруга, макар и жанра на автобиографията да не му допада. Автобиографиите са по свой смисъл автомитологии, тъй като не е възможно описвайки собствения си живот да пропуснеш да украсиш или преиначиш фактите в него, особено онези с негативен привкус. Може би няма по-необективен източник върху който могат да се градят интерпретации за нечий живот от автобиографията, в която авторът винаги излиза преоблечен в текста, понякога и по-разсъблечен, но никога гол. Така читателите на такива книги са до някаква степен воаьори наблюдаващи “разсъбличането” на личния живот на автора.

Джераси обърна внимание на нещото, което му е направило впечатление по време на лекциите, които е изнесъл пред български студенти и как техните реакции коренно се отличават от тези с които той е свикнал в САЩ бидейки дългогодишен преподавател. След лекциите му тук, дори и пред специалисти, на него не му е бил зададен нито един въпрос. Нещо удивително и заслужаващо внимание за човек, който е бил буквално заливан от въпроси при всяка друга лекция в САЩ. Неговото предполажение и обяснение е, че това се дължи на все още непретърпялата промяна образователна система у нас, която продължава да се движи в коловозите определени от миналото, където позицията на студента и неговите преподаватели са били строго отделени от висока йерархична стълба, която е служела за всяване на респект, а не е служела на процес на обмен на идеи – с една дума – един отзвучал авторитарен маниер на връзка между преподаватели и студенти. Образователната система в САЩ предполага много по-близък контакт на всички в един университет, което улеснява обмена на идеи, провокира мисленето и спомага за откриването и развитието на личните качества на студентите, както и за усъвършенстването на самите преподаватели. В този аспект се очаква да извървим доста дълъг път.

“This series is about how those in power have used Freud’s theories to try and control the dangerous crowd in an age of mass democracy.” – Adam Curtis

Всички 4 епизода на филма могат да бъдат гледани онлайн или след download

Егото след ерата на психоанализата достигна своя триумф и попадна във фокуса на внимание и се оказа подходяща опорна точка около която да се построят модерните социални структури. Това е добре дошло за политиката и бизнеса, където егото е тоталната изява на демокрацията, в неговите ръце най-после се концентрираха сили, които преди това бяха пръснати по различните етажи на кастовите общества. Хората усетиха огромната промяна, която преживяха, но не осъзнаха доколко реална е тя. Филмът разказва премълчаваната и често противоречива история за раждането и развитието на масовото комсуматорско общество основно в САЩ и Великобритания. Как бе създадено консуматорското съзнание, от кой и в полза на чий интерес?

Династията Фройд е в центъра на тази история за властта – Зигмунд Фройд – бащата на психоанализата; неговият племеник Едуард Бърнейс, бащата на PR индустрията, който за пръв път използва психологически техники в рекламата; Анна Фройд, дъщерята на Зигмунд и пионер в детската психология и съвремения PR гуру – внукът на Фройд – Матю Фройд. Част от тази история принадлежи и на основния опонент на теориите на Фройд – Вилхелм Райх.

Филмът е в четири епизода -

• Happiness Machines
• The Engineering of Consent
• There is a Policeman Inside All Our Heads: He Must Be Destroyed
• Eight People Sipping Wine in Kettering

На фона на тези теми, филмът поставя дълбоки въпроси за корените и методите на съвременното консуматорско съзнание, репрезентативната демокрация и приложението им на практика, както и модерния поглед през който виждаме самите себе си, влечението към модата, повърхностното и лустрото.

Бизнесът и политиците използват PR, за да извлекат същността на нашите желания и въжделения и след това да се опитат да ни обещаят тяхното реализиране, правейки своите продукти и речи максимално “приятни” за нас. От една страна политическият процес ангажира рационалната част от нашето същество опитвайки се да задоволи нуждите ни като общество и в същото време използва за тези свои обръщения психоаналитични тактики целейки се директно в ирационалните и първични човешки импулси, които се отнасят пряко до тесния личен интерес и консуматорското съзнание. Показателен е цитатът на един банкер от Уол Стрийт, който казва -

Ние трябва да изместим центъра на мисленето в Америка от културата на нуждите към културата на желанието. Хората трябва да се научат да желаят, да искат нови неща, дори преди старите да са напълно изконсумирани. [...] Желанията на хората трябва да засенчат техните нужди.

Със своите трудове върху неясния и подценяван свят на несъзнаваното Фройд промени света особено с откриването на техники за неговото изследване и външна намеса, промени се и усещането за човешкия ум и неговите дълбоки механизми. С това даде много силен инструмент за разбиране на тайните желания, мотиви и подбуди на масите и ключ към насочването им в определена посока. Съвсем неволно неговите творби се оказват предвестник на модерния свят пълен със специалисти по “създаване на политически лидери”, маркетингови крале и реклама, която насажда в социалното съзнание убеждението, че преследването на удовлетворението и щастието са най-върховните житейски цели. Вече 100 години теориите му служат на политиците и PR кампаниите за тяхната “техника на съгласието” без която трудно биха убедили обществото да даде своя глас.

Мураками Харуки е известен съвременен японски писател и преводач. Наричан майстор на нюанса, певец на невъзможните отношения или фантастични притчи, творчество на Мураками може да бъде определено като лесно достигащо и проникващо в съзнанието на читателя и в същото време като сложно за дешифриране и наситено с дълбоки образни внушения. Самият Мураками споделя в интервю за списание Ню Уоркър:

”Аз пиша странни истории. Не знам защо толкова много обичам странностите. Самият аз съм голям реалист. Не вярвам в нищо от т.н. Нова Ера, на прераждане, сънища, гадаене с карти Таро, хороскопи. Изобщо не вярвам в подобни неща. Всяка сутрин ставам в шест, а вечер си лягам в десет. Всеки ден тичам и плувам, ям здравословна храна… същински реалист. Когато започна да пиша, пиша странно. Това е.”

Биография и по-важни произведения

Мураками е роден през 1949 г. в Киото, но прекарва по-голямата част от детството си в Ашия, префектура Хьога, където семейството се мести през 1950 г. Баща му отраства в семейство на будистки свещеник, а майка му е дъщеря на търговец от Осака. По професия и двамата са учители по японска литература. Независимо от естественото влияние на семейната среда, още в най-ранните му литературни опити, в стила на Мураками проличават по-скоро черти, характерни за класическите европейски литературни традиции.

През 1973г. се дипломира към специалност сценични изкуства в литературния факултет на университет Васеда в Токио. Твърди се, че като студент Мураками е проявявал далеч по-голям интерес към театралните и литературни сценарии, изцяло погълнат в четенето на които е прекарвал по цели дни в университетската библиотека, отколкото към текущите занятия и рутинни занимания. По време на следването си среща и бъдещата си съпруга Йоко, за която се жени през 1971 г.

Първата почасова работа на Мураками, още като студент е в музикален магазин, а след като завършва университета отваря и собствен джаз бар. Барът съществува от 1947г. до 1982г., наречен е ”Котката Питър” и се намирал в Токийския квартал Кокубунжи, близо до вечно оживеното Шинджику. Впоследствие в много от романите на Мураками, темата за музиката, за джаза осезаемо присъства като лайтмотив, като цялостен фон на взаимоотношенията между персонажите или дори като важна част от света представен от автора. Някои творби даже носят заглавие на песен – Dance, Dance, Dance (от рефрен на песен на група Делс), Norwegian Wood (разбира се от песента на Бийтълс) или South of the Border, West of the Sun (от песен на Нат Кинг Кол).

Мураками започва да пише след като навършва тридесет. Съдейки по негови собствени думи, прозрението, че трябва да пише, го осенило докато гледал бейзболен мач. Първият му роман”Вслушай се в песента на вятъра”(1979), се ражда от кратки, подобни на скечове глави, нахвърляни от автора, след работа в бара. След завършването на привидно хаотичния, първи вариант на романа, Мураками го изпраща на литературния конкурс за млади автори Гинзо, където е удостоен с първата си награда. Дори и в първия му литературен опит се откроява характерния новаторски стил, ясно изразен в по-зрелите работи на автора. Нестандартна структура по западен маниер, неизменен хумор с иронични нотки, всепроникващ вкус на носталгия.

Година по-късно е втория роман, озаглавен “Лотарията на’73″, като това е първата част от “Трилогия за предателя.”

През 1982г. Мураками решава да продаде бара и да се посвети изцяло на писането.

Следва огромния успех на следващия му роман “Ловът на дивата овца”, донесъл му и втора литературна награда от престижния конкурс Нома. Този и другият, доста по-късно написан роман “Танцувай, танцувай, танцувай!”, оформят отпочнатата по-рано “Трилогия за предателя”. И в трите романа разказвачът е един и същ, неотлъчно следван от приятел с прякора ”Предателя”.

През 1984г., Мураками, заедно със семейството си, се мести в префектура Канагава в малко градче на брега на океана, на около 50 км. от Токио.

През 1985г. е публикувана творбата в която уникалното въображение на Японския Достоевски, както го наричат критиците в Москва, достига до абсолютната си пълнота.

Жанрът на романът “Краят на света и твърдо сварената Страна на Чудесата” е своеобразно синкретично цяло между сюрреалистична приказка – притча в посветителски дух и загадъчна мистерия с криминален елемент. След публикуването и следва мълниеносен успех и награда от литературния конкурс Джуничиро Танизаки.

На въпрос на репортерка от френското списание “Литературен Магазин”, от къде идват всички тези същества и сюжети със сюрреалистичен сюжет, които сякаш преминават от едно измерение в друго, на границата между тялото и душата, между живота и смъртта, Мураками отговаря: ”Ще отговоря образно. Да кажем, че човешкото същество е къща. Приземният етаж е нивото на което живеем, готвим, ядем, гледаме телевизия със семейството си. Горе е стаята, където спите и четете. Но има и мазе, странично пространство, там складирате разни вещи. Там, в подземието имате скрито местенце, труднодостъпно, защото се влиза през тайна врата, която не се открива лесно. Ако имате късмет, ще намерите тази врата и ще влезете в тъмното.

Когато проникнете в този мрак, понякога сте изплашени но може да се почувствате и съвсем добре. Там може да видите странни неща; знаци, образи, метафизични символи се нижат пред очите ви. Също като насън. Това е подсъзнателната вселена. Когато пиша книги, слизам в това тъмно и тайнствено място и виждам странни неща. Казват, че е символично, метафизично, метафорично или сюрреалистично, но за мен то е съвсем естествено пространство, което ми помага да пиша своите истории. Да пишеш е като сън наяве. Преживяване извън нормите, в което не винаги се включва логиката.”

Следва издаването на романа “Норвежка гора”, който отразява вълненията и светоусещането на цяла една генерация в Япония. Книгата се продава в милионен тираж, Мураками се превръща в суперзвезда, обожествяван е от младите си фенове, като някои от тях се обличат в цветовете подобни на корицата (червено лице, зелен гръб) на превърналия се в култов роман.

През 1986г. Мураками напуска Япония, пътува из Италия и Гърция и се установява в САЩ. Чете лекции като хоноруван преподавател в университета в Принстан, а в университета в Медфорд получава магистърска степен.

През 1995г. е публикувана друга книга шедьовър. “Хроника за Птицата на пружина”, роман, който незабележимо свързва реалистичната и фантастичната линии в творчеството на писателя. Засягането на наболели социални теми и провокацията към читателя поднесена чрез описване на сцени на физическо насилие привлича огромния интерес на критиката в Япония. За тази си творба Мураками е удостоен с литературната награда Йомиури, връчена му от самия Ое Кензабуро, доскоро явно критикувал творчеството му.

През 2009г. Мураками издава библейската по размери новела “1Q84″, която е замислена като венец на писателския му талант и ракета-носител за номинирането му за следващата Нобелова награда по литература.

Още незавършил ”Хроника за Птицата на пружина”, Мураками е потресен от нещастията, сполетели Япония, почти по едно и също време – Земетресението в Кобе и атентата с газ в токийското метро. Ражда е първата документална книга на Мураками ”Ъндърграунд”, съдържаща множество интервюта със засегнатите от атентата. Повечето от хората, с които Мураками разговаря, не изразяват омраза към извършителите, а желание да ги разберат, дори да им простят… да излекуват изострилата се рана в японското общество. По този повод Мураками споделя: “Тутакси почувствах, че трябва да се върна и да направя нещо за моите читатели и сънародници. В Япония се срещнах с жертвите на нападението с отровен газ. Десетки и десетки хора. Слушах историите, които ми доверяваха лично, лице в лице. Историите на всички тези хора бяха трогателни и предполагам, че те ме промениха като човек и като писател. После реших да пиша за земетресението в Кобе. Кобе е града в който съм отраснал. Къщата на родителите ми беше изцяло разрушена. Не исках да пиша документални свидетелства, а сборник с разрази. Бях насъбрал толкова истории, толкова гласове в мен, че беше лесно да напиша редове, които не описват самото земетресение а последствията, отражението на катастрофата върху живота на различни хора. За мен беше много важно да напиша тези истории, усещах необходимост, длъжен бях да го направя.”

Сред последните книгите на Мураками е може би историята, най-силно наситената емоционално и пропита със смътна носталгия по изплъзващия се вечен Сън за Любов.’ ‘Спутник, моя любов”, със сигурност разчупва архаичните представи за класическа любовна история, като по-изключително естествен начин обрисува обречената любов между две жени.

Освен писател, Мураками също така е и преводач от английски. Превежда Скот Фицжералд, Реймънд Чандлър, Труман Капоти, Джон Ирвинг и др.

Въображението на Харуки Мураками се стреми да достигне до въображението на всеки един читател, да направи контакт, да се осъществи, да оживее чрез другия. Всеки един от нас, бил той японец, американец, европеец, където и да се намира, докосвайки се до Мураками го чувства съпричастен на всички тези вътрешни, недоизказани страхове и терзания живеещи във всеки един от нас. Важен е споделения миг, пък било то и от разстояние.

Мураками казва пред “Литературен Магазин”: Винаги минаваме един покрай друг. Можем да се разберем, но обикновено дистанцията остава. Разминаваме се, разделяме се и продължаваме напред, продължаваме да живеем с безценните спомени за срещата. Като два спътника, следващи траекторията си в Космоса. Ние се докосваме, свързваме се, после всеки продължава по пътя със спомена за споделеното, който ни топли и ни дава сила. Това е най-важното. Хубавите истории, хубавите книги съществуват заради това.

Още линкове за Мураками
Книги на Мураками издадени на български
Кратки истории и подробности от биографията на Мураками
Мураками в wikipedia
Творби на Мураками на руски онлайн

Glenn Gould plays Bach: Sinfonia no. 11

Гулд не обича публиката и рядко изпълнява нещо на живо, предпочита студийните записи, които прави с такава лекота и без дубъл. Неповторимо брилянтните му записи на клавирното творчество на Й.С.Бах са неговата запазена марка, както и изключителното техническо съвършенство, необичайната му музикална философия, ексцентричната персоналност и пианистична техника. Той спира да концертира на 32 години и следващите 20 години посвещава единствено на студийни записи, изпълнявайки цялото клавирно наследство на Бах, Моцарт, Орландо Гибонс, Ян Сибелиус, Бизе, Рихард Щраус, Пол Хиндемит, Арнолд Шьонберг.

Bach – Art of fugue – Contrapunctus 1

Goldberg Variations 1-7

Goldberg Variations 8-14

Бил Виола ( Bill Viola ) е видео артист, прекарал последните 35 години от живота си в значителното усъвършенстване на този жанр и днес е един истински гуру на международната сцена. Пионер в утвърждаването на видеото като съвременно изкуство и разширяването на хоризонта му в технологична и съдържателна посока.

За този период той създава голямо количество видеоленти, архитектурни видео инсталации, озвучавания, звукови пърформанси, видео инсталации на големи панели и множество телевизионни продукции.

Bill Viola, Sweet Light

Bill Viola – Five Angels for the Millennium

Виола използва образите, за да пресъздава феномена на сетивното възприятие като път към себепознанието. Творбите му трудно могат да бъдат определени като конвенционални, по-скоро носят дълбок почерк играеки си с архетипни образи от вечните житейски теми. Виола използва вътрешния език на личните мисли и колективната памет, опитвайки се да достави на публиката едно директно преживяване. Повече инфо за него и проектите му може да намерите в личния му сайт.

Интересни препратки

Interview with Bill Viola

Tate Modern – Bill Viola talks about his work June 2006

Bill Viola at the James Cohan Gallery

Джордж Оруел е псевдоним на английския писател Ерик Блеър. Известен с двете си добили популярност новели – 1984 и Животинската ферма. Ранните му сблъсъци със социалния фалш го превръщат в писател свръхсетивен към несправедливостта, противник на тоталитаризма и с изключително влечение към чистотата и простотата на езика и изказа. “Още в ранните си години забелязах, че дори едно събитие във вестниците не е отразено коректно” и това негово убеждение се превръща в лайтмотив на разнообразната му писателска дейсност, която под формата на мемоари, дневници, истории, новели, есета, ревюта и вестникарски колони буди социалната дрямка на читателите си.

Съвсем наскоро бяха публикувани, и то единствено в интернет, извадки от неговия дневник, който хвърля светлина и върху ежедневието му. Към много от датите освен написаното от него той прилага изрезки от вестници с разнообразни новини.

Оруел е същински пророк що се касае до развитието на медийната реалност, политическата хегемония и опитите за световен икономически, политически и религиозен контрол. И докато по негово време думите му за звучали все още утопично, то днес те подозрително заприличват на все по-точно описание на действителността. Филмът на Робърт Папас е илюстрация доколко твърденията, че живеем в демократично общество и се радваме на личната си свобода са обезсмислени от медиакрацията или тоталния контрол на медиите върху общественото съзнание и мнение. Оруел вероятно наистина би се обърнал в гроба, ако го беше гледал… Шелдън отбелязва натрапчивото чувство за проваленост в живота, което преследва Оруел -

Да играеш непрекъснато ролята на провалил се е форма на отмъщение срещу победителите, начин на отхвърляне и несъгласие със същността на конвенционалния успех състояща се в интриганство, ненаситност и жертва на личните принципи. Но това също така е и форма на самопорицание, начин да обуздаеш своята гордост и амбиция…

Orwell Rolls in his Grave by Robert Pappas

Политиците понастоящем са привлечени от властта, която медиите биха могли да им дадат и загърбвайки отработените тактики с подкупи, лобита, използване на отделни компании, сега те търсят начин да осъществят тотален контрол именно чрез слагане на ръка върху медиите. Така всеки глас против лесно би могъл да бъде задушен.

Още по темата
George Orwell Quotes
George Orwell – complete works
George Orwell – Library

Имам един любим момент – когато завъртам ключа и тръгвам на път към място, където вече съм бил или където тепърва отивам. Една от мистериите свързани с гранд дамата на мистификациите Агата Кристи привлича все още със своя магнетизъм, дори 70 години по-късно.

Тя е обичала да пише за места, които познава добре, с което дозата реализъм и плътност на действието са оставяли читателите в размисъл дали това наистина не се е случило, а няма по-подходящо място за един писател въвлечен в мистерии от хотел Пера Палас в Истанбул, където тя често е отсядала, за да пише романите си. Там е завършен и класическия “Убийство в Ориент експрес”.

Хотелът е построен през ранната 1890 година, за да посреща заможните пасажери на Ориент Експрес, повечето от тях монарси и политици, както и бон вивани, плейбой, музиканти, филмови звезди наред с автори като Агата Кристи и Хемингуей. Заедно с Американското и Британско посолства в Истанбул, хотелът е бил следващата спирка на много разузнавачи. Такива като Margaretha Zelle известна повече като Мата Хари, която е осъдена за шпионаж в полза на Германия по време на Първата световна война и екзекутирана. Ким Филби, английски двоен агент, който се връща в Англия през 1960 година, за да шпионира в полза на Русия. Той е използвал хотела постоянно, за да се сприятелява със своите мишени, повечето от персонала на Британското посолство и прекарвайки с тях часове в бара пиейки питие след питие е измъквал важна информация.

Агата Кристи е постоянен посетител тук в запазената за нея стая 411, която днес е оставена необитаема като музей. След престой в Пера Палас през 1926 година Кристи изчезва безследно за 11 дни подобно на един от нейните персонажи и въпреки общодържавното й издирване в Англия не е открита, докато не е разкрита, че се укрива в хотел Harrogate. Тя заявява, че има загуба на паметта и не знае как е попаднала там. Загубата и е следствие от разкритието на тайните любовни връзки на съпруга й, както и скорошната смърт на майка й. Тогава тя отказва да обсъжда публично въпроса, но по време на своя престой в хотела през 1932 година неочаквано е казала, че “ключът към нейното мистериозно изчезване ще се намери в личния й дневник след смъртта й”.

Агата Кристи умира през 1976 година и тогавашния собственик на хотела допитвайки се до ясновидец, който го насочва към една дъска на пода на стаята й, успява да намери ключ, но така и не е имал предположение какво този ключ може да отвори. Тази история излиза наяве отново през зимата на миналата година, когато след смъртта на последния собственик в сейфа е намерена кутия в която се съхранява този ключ.

Официалният дневник на Кристи, който е намерен след смъртта й, не дава отговор на въпроса за нейното изчезване, така че се предполага, че другаде тя е заключила свой втори дневник, а ключът оставен в стаята й е именно от тайника, където тя го е съхранявала. Такъв обаче все още не е намерен, а тайната на изчезването й все още остава неразкрита. Предполага се, че тя не е преживяла загуба на паметта, а просто се е оттеглила в уединение, за да напише няколко истории базирани на отношенията със съпруга й. Все още е неясно защо решава да започне тази интрига с изчезването си и защо така старателно скрива ключ под подовите дъски на стаята си? Това наистина е мистерия достойна за една истинска гранд дама , като Агата Кристи.

Хотел Пера Палас днес е далечен спомен за миналата си слава, като един от най-известните хотели в света. Все още обзаведен с тежки дървени мебели и фотоси по стените, стари менюта и исторически рекламни постери по стените… както и оригинала на първия електрически асансьор в Истанбул.

Ето и малко биография. Станислав Йежи Лец (на полски: Stanislaw Jerzy Lec) е полски писател, преводач, юрист и филолог от еврейски произход. Известен с находчивите си афоризми, епиграми и сентенции.

Завършва право през 1933 г. в Лвовския университет. След окупирането на Полша от Германия е арестуван и прибран в Тарнополския концлагер. Успява да избяга и е заловен, но като интелектуалец е пощаден при разстрела на останалите бегълци. След победата е бил културен аташе на посолството на Полша във Виена. Продължава да пише и публикува книгата „Разходката на циника“. През 1950—52 г. живее в Израел. Връща се във Варшава, където публикува четири книги поезия и сатира. Най-известната му книга е „Невчесани мисли“, чиято коректура получава няколко дни преди смъртта си. Книгата е преведена и публикувана за пръв път у нас през 1968 г.

• Авторът може да извърши самоубийство, задоволявайки вкуса на публиката.
• Ако в политическите басни се говори за животни — значи времената са нечовешки.
• Ако водата ти стигне до устата, тогава — горе главата!
• Ако си без гръбнак, не излизай от кожата си.
• Бъди реалист — не казвай истината.
• В ада дяволът е положителен образ.
• В борбата на идеите загиват хора.
• В действителност всичко е съвсем не така, както наистина.
• В началото бе Словото. По-късно започна Мълчанието.
• В някои извори на вдъхновението музите си мият краката.
• Винаги съществува и по-остра тъпота.
• Всеки век си има своето средновековие.
• Всеки зрител носи в театъра своя акустика.
• Всички хора са равни. След съответна обработка.
• Всичко е в ръцете на човека, затова те трябва да се мият често.
• Да живее черното минало на Африка!
• Джуджетата най умеят да препъват — това е тяхното ниво.
• До дълбоката мисъл трябва да се издигнеш.
• Железни хора — изобщо не чувстват веригите като чуждо тяло.
• Животът заставя човека да извърши много доброволни постъпки.
• Животът отнема на хората твърде много време.
• Животът се върти в кръг, все по-близо до гърлото.
• За да достигнеш до извора, трябва да плуваш срещу течението.
• За съжаление са тези, които виждат звезди само, когато ги светнат през зъбите.
• Зад всеки ъгъл ни дебнат нови посоки.
• И всички да си затворят устите, въпросът си остава открит.
• Има фабрики за гении, но не им доставят суровини.
• Имаше две възможности: или да застана на тяхната платформа, или да увисна над нея.
• Имаше чиста съвест — никога не беше я употребявал.
• Истинският мъж е мъж дори тогава, когато е гол.
• Историята е съвкупност от факти, които не е трябвало да бъдат.
• Кладите не просветляват тъмнината.
• Когато си на върха, имаш оправдание, че не можеш да отидеш по-нагоре.
• Който няма нищо общо с изкуството — да няма нищо общо с него! Ясно ли е?
• Където смехът е забранен, обикновенно не дават и да се плаче.
• Липсата на мисъл убива. Другите.
• Любовта към Родината не признава чужди граници.
• Навремето и вечноста е била по-трайна.
• Не е за вярване, но лъжата е съществувала и преди да изобретят книгопечатането.
• Не е кой знае какво да кажеш: „Съм!“ Важното е да си.
• Не се бори със себе си — ще загубиш.
• Не съм съгласен с математиката. Сумата от нули е страшна величина.
• Неосъществените дела предизвикват катастрофална липса на последици.
• Ние обичаме нашият вътрешен глас да идва отвън.
• Нравите падат във все по-луксозни кревати.
• Някои големи думи са толкова кухи, че в тях може да затвориш цели народи.
• Някои дотолкова са изпреварили своето време, че се налага да го изчакват на определените за целта места. — Пояснение: На руски и полски „определените за целта места е синоним на затвор
• Някои искат да разбират това, в което вярват, а други — да повярват в това, което разбират.
• Ония, на които идеята им е все на устата, често я завират и другаде.
• От нули е лесно да направиш верига.
• Понякога вкарват контрабандно истината в тези страни, където тя не се цени.
• Понякога трябва да замълчиш, за да бъдеш изслушан.
• Пробил си стената с главата си. И какво ще правиш в съседната килия?
• Прозорецът към света може да се затули и с вестник.
• Първо премисли, преди да почнеш да мислиш.
• След изчистване на Историята от лъжите не е задължително да остане истината. Може и нищо да не остане.
• Спрете Земята! Искам да сляза!
• Сънищата зависят от положението на спящия.
• Хората бъркат законите с правата.
• Човекът е страничен продукт на любовта.
• Щом куца, значи върви.

• Кажи ми с кого спиш, за да ти кажа кого сънуваш.
• Мнозина от моите приятели ми станаха врагове, мнозина неприятели се сприятелиха с мене, а равнодушните ми останаха верни.
• Винаги се утешавам с мисълта, че звездите, които потъват в езерото, са бездомни.
• Забелязал съм, че хората обичат такива мисли, които не ги принуждават да мислят.
• Винаги съм бил против разпускането на харемите. Жените наистина се включват в обществения живот, но евнусите оказват доста голямо влияние върху него.
• Не понасям философите, които върху чужди глави цепят косъма на четири, при това с помощта на топора.
• Говоря за неща толкова стари, че човечеството вече не ги помни.
• Пришивам кръпки върху човека, за да му прикрия голотата.
• Предложено ми е от провинцията да им пиша евтини мисли срещу нисък хонорар.
• Бих желал Давид да убиеше Голиат с арфа.
• Така съм изпълнен с оптимизъм, че ни троха повече не мога да поема.
• Принуден бях да разперя криле, нали ме хвърлиха от небето без парашут.
• Не смятам, че този, който има една душа, е „дребен собственик“.
• Смятам антропологията за псевдонаука. Нейната дефиниция за човека е пренаселила света.
• Аз съм за смъртното наказание. Но и против него — като награда.
• Обичам човека. Никога не бих го създал.
• Предпочитам надписа”Вход забранен”пред „Изход няма“.
• Видях големи актьори да играят себе си. Тогава разбрах колко биха били малки, ако не бяха толкова големи.
• Лицето на врага ме поразява тогава, когато видя колко много прилича на моето.
• Мисля, че някои владетели биха отрязали ръцете на поданиците си, ако не им бяха потребни за ръкопляскане.
• Не можеш да разчиташ на човешката памет. За съжаление — също и на забравата.
• Докоснах Венера Милоска. „Ръцете долу!“ — каза тя. Комплекс.
• Не зная дали рибата би била няма, ако би имала толкова тайни, колкото ние.
• Никога не бих се самоубил. Вярвам в човека — винаги ще се намери услужлив убиец.
• Другиосмели всичко, а аз незаслужено обирам лаврите на сатирик.
• Познавах една личност, която имаше толкова абсолютно фалшив слух, че ако го беше подкрепила с теория, би заела без съмнение възлово място в историята на музиката.
• За него ми говореха:”Той е лъв!„Но какво да се прави-нямаме пустини. Трябва да го дадем в цирка, в зоологическата градина или пък препариран-в музея.
• Присъни ми се действителността. Събудих се с облекчение.
• Гледахме се един друг в очите. Аз видях само себе си, тя също себе си.
• Понякога дяволът ме изкушава да повярвам в бога.
• Исках да кажа на света само една дума. Понеже не успях, станах писател.
• Нашите възгледи се покриват. Работата обаче е в това — кой кого покрива.
• Сезам, отвори се, искам да изляза!

• Кога се поражда песимизмът? Когато се срещнат два различни оптимизма.
• Кой чува как расте тревата? Косачът.
• „Хората са тор на историята“? Тогава трябва да се осигури колкото е възможно по-скоро изкуствен тор.
• Светът без психопати? Би бил ненормален.
• В какво вярвам? В бога, ако съществува.
• Литература на фактите? Някои факти не я желаят.
• Мислите, че този автор е постигнал малко? Та той е понижил общото ниво!
• Защо пиша кратки афоризми? Защото ми недостигат думи.
• Дали изкуството трябва да бъде разбрано? Да, но само от адресантите.
• Да не обръщаме гръб на действителността? Та нали действителността ни обгръща отвсякъде.
• Къде са залежите на мъдростта? Обикновено там, където са заровени.
• Не искай от живота невъзможното. Защо? Защото възможностите му са неограничени.
• Как ще познаят свободата тия, които не са я познавали? Могат да заподозрят в нея още една маска на тирана.
• Кой не е на страната на човека? Но не всички са на вътрешната.
• Питаш, мила госпожо, колко дълго са отлежали моите мисли? Шест хиляди години, прекрасна.
• Искаш да пееш в хор? Погледни най-първо в палката на диригента.
• Ударил съм встрани? Точно там беше целта ми.
• Трябва ли хората да бъдат от желязо? Струва ми се, че понякога те трябва да бъдат от плът и кръв.
• Питаш ме как свири оня виртуоз? В неговото изпълнение имаше нещо човешко:той сбърка.
• Допустимо ли е човек да минава покрай истината? Да, ако я изпреварва.
• Какво е деформирало лицата им? Може би надутите думи.

• Подхвърли своите мечти на враговете си-може да загинат при тяхното реализиране.
• Не трябва да се разсмиват беззъбите тирани.
• Страшно е да плуваш срещу течението на нечиста река.
• Внимавай, може би си залог в чужда лотария!
• Живей съвременно, ако не можеш да отложиш това за друго време!
• За да се изкачиш на високо, трябва да си свиеш крилата!
• Към своята мъдрост прибавяй по нещо и от чуждата глупост!
• Вийте! Ще се почувствате по-млади с милион години!
• Хора, живейте, докато не е излязла мода да се прави нещо друго.
• Внимавайте с драматизирането на живота! А ако се намерят по-добри изпълнители за вашата роля?
• Не се ръкувайте с отворени обятия – не позволявайте на хората да ви разпъват.
• Поздравявайте се с подаване на ръка! Ще се увеличи употребата на сапуна.
• Не вярвайте на приказките! Всичко е било истина.
• Не търси помощ през нощта. Можеш да събудиш съседите.
• Не фамилиарничи със себе си!
• Смейте се до сълзи: на оптимистите и на песимистите.
• Помнете, когато дяволът желае да ритне някого, никога няма да го ритне с конското си копито, а с човешки крак.
• Създавайте около себе си мит, боговете не са започвали иначе.
• Мерете се в целта само от сигурно разстояние!
• С шапка на шут не можеш да се кланяш.
• Внимавай-когато славата ти хвърля блясък, твоите врагове имат предимство-дебнат в сянка.
• Можеш да се намериш на дъното, без да си достигнал дълбочина.
• Пазете се, този критик потапя нож в мастило!
• Поставят точка под въпросителната!
• Трябва да се живее с индиго-в случай че изчезнеш, да имаш доказателство, че си съществувал.
• Между големите старай се да бъдеш джудже, между джуджетата – великан, между себеравните – равен.
• Бъди сантиментален! Това ще ти позволи да си спомниш за отдавнашни трагедии.
• Не ходи по изтъркани пътища – ще се подхлъзнеш!
• Бъди свой собствен министър на вътрешните си работи!
• Цени думата! Всяка една може да бъде твоята последна дума!
• Ако трябва да свириш тревога, свири, дори да не си на длъжност тръбач!
• Помни, ако твоята позиция е вече загубена, можеш да я превземеш!
• Не пропилявай енергията, получена при търкалянето надолу!
• Бъди алтруист-уважавай егоизма на другите!
• Влизай в себе си, без да чукаш!

Мисля, че човешкото развитие никога не е имало по-голяма нужда от субстанция като ЛСД. Тя е средството, което може да ни превърне в това, което ние всъщност трябва да бъдем.

Алберт Хофман

Алберт Хофман е бащата на ЛСД. Той завършва химия в Университета в Цюрих и се насочва към изучаване на химическите субстанции в растителния и животински свят. Затова и докторската му теза е върху хитиновата субстанция-основна съставка в обвивките на животните.

По-късно се присъединява към фармацевтичния отдел на компанията Sandoz (сега Novartis) и се фокусира в извличането на вещества с медицинска стойност от синчеца и от гъбата “мораво рогче“, която вирее по житните култури. Изследвайки различни производни на лизергиновата киселина, която се съдържа в моравото рогче, през 1938г. той успява да синтезира ЛСД-25, който има обещаващо бъдеще като респираторен и циркулаторен стимулант. Но работата му в тази насока изостава и той я подновява едва след пет години, когато синтезира наново ЛСД. По невнимание в лабораторията докосвайки субстанцията с пръсти малка част от нея се абсорбира през кожата му и така случайно открива халюциногенния й ефект.

Три дни по-късно, на 19 април 1943г. (по-късно известен като Ден на Велосипеда, заради прибирането му с велосипед до дома му под въздействието на ЛСД) той съзнателно приема 250 микрограма (0.00025 грама) и изпитва по-интензивен ефект. Впоследствие е проведена серия експерименти с ЛСД с участието на самия Хофман и на негови колеги. Първите записи от тези опити са направени на 22 април същата година. Бележки от експеримента помества в книгата си “ЛСД – моето трудно дете” ( прочети онлайн на английски: LSD: My Problem Child ).

През 1958г. Хофман успешно синтезира и друго психоактивно вещество – псилоцибин, което в природата се съдържа в “магическите гъби” използвани още от ацтеките и другите древни народи за извършване на окултни ритуали. Ефектът му е подобен на този на ЛСД, но по-слаб.

През първите години употребата на ЛСД (когато все още не е бил обявен за нелегален) е била предимно в психиатричните клиники, като веществото се е смятало за обещаващ терапевтичен медикамент. ЛСД обаче бързо попада на улицата и започва да се употребява от масите за удоволствие, предимно от музиканти, писатели, артисти, както и от хипитата. Много известни психолози и духовни търсачи също са посягали към ЛСД с цел изследване на собствената си психика. Масовата употреба на веществото през 60-те години, предизвиква неговото криминализиране.

Самият Хофман придава на откритието си духовни аспекти, което проличава от интервюто му с David Jay Brown -

Давид: Какво събуди твоя интерес към химията?

Алберт: Моят интерес бе събуден от един фундаментален философски въпрос – дали наистина материалният свят е проявление на духовния? В това търсене аз се надявах да намеря дълбоки и смислени отговори чрез законите на химията, които да дадат отговор на този въпрос и да намеря начин да ги приложа към решаването на всички онези външни и все още отворени проблеми в сферата на духовното измерение на живота.

Давид: Когато за пръв път откри ЛСД имаше ли усещането, че тази субстанция ще има толкова грандиозно въздействие върху света или беше по-скоро учуден от всичко, което последва?

Алберт: Бях напълно убеден в ефекта още от самото начало на извличането му.

Давид: Как личната ти опитност с ЛСД промени философията на живота ти?

Алберт: ЛСД ми показа неразривната връзка, която съществува между материалния и духовен свят.

Давид: Как си обясняваш факта, че ЛСД е повсеместно забранен по света?

Алберт: ЛСД принадлежи към група психоактивни вещества, които ти представят една съвсем друга концепция за живота и този нов начин на гледане на света е в противоречие с официално приетия мироглед.

ЛСД изглежда идеалният кандидат за отключване на креативността и за стимулиране на духовните процеси. Нелегалното му разпространение е във вид на блотери (хартиени картончета, наподобяващи пощенски марки), захар на бучки, както и като микрокомпонент на различни по форма и цвят таблетки и капсули. Приема се чрез слагане под езика (блотери) или поглъщане на дозата (таблетки, течност). Дозите се измерват в микрограми (една милионна от грама) и дозата може да варира между 100 и 500 (силна доза) мкг. Доказано е, че ЛСД няма токсичен ефект върху организма и с него не може да се “предозира”, защото смъртоносната доза е над 12000 мкг , а това е 30 пъти повече от “силната” единична доза. Приемане на такива дози на практика не се случва.

Към ЛСД не се наблюдава физическо и психическо пристрастяване. Съществува обаче увеличен толеранс (поносимост) към дрогата, ако тя се употребява често. След няколко дни на въздържание, толерансът изчезва.

След приема му едни от първоначално появяващите се ефекти, дори и от малки дози, са: ясни лъчисти цветове, леко движещи се повърхности на обектите, предметите, като че ли “дишат”, леки цветни халюцинации, най-вече фигури наподобяващи формите на калейдоскоп.

При средно големи дози се наблюдава промяна в представата за време (времето изглежда спряло, бавно или бързо течащо, възможни са повтарящи се моменти), цветни пълзящи форми по стените и обектите, сливащи се обекти, чувство за реалност на мислите (мисълта става реалност), освобождаване от егото познато като egodeath. В това състояние е много вероятно голямо количество подтискан подсъзнателен материал да бъде изведен на преден план за съзнанието. Твърди се, че именно това свойство на веществото е ценно за психотерапевтите, защото изваждането на подсъзнанието е много трудно в нормалната терапия, а в доста случаи пациентите са блокирали този материал чрез дългото му подтискане. Тази задържаща бариера изчезва при разрушаване на егото.

При големи дози настъпват още по-различни ефекти. Много хора съобщават за разтваряне, изчезване на границите на съзнанието между тях и околния свят. Това преживяване предизвикано от ЛСД играе може би най-важна роля в употребата му със спиритуална и религиозна цел и е най-дискутираното свойство на ЛСД от психонавти и духовни търсачи.

ЛСД с огромен успех се е използвал за лечение на алкохолизъм, където успеваемостта е 50%, за разлика от психологическото групово лечение, което не надхвърля 10%.

Сред несполучливите опитности при употребата на ЛСД са “лошите преживявания” ( bad trips ), проблясъци на минали спомени ( flashbacks ), както и появата на халюциногенна психоза ( HPPD ).

Едни от първите защитници на ЛСД още през 50-те години са били известни учени, психолози и писатели. “Бащата на ЛСД”, неговият откривател Алберт Хофман пръв показва на света неговите качества. Писателят философ Олдъс Хъксли, автор на творбата „Дверите на възприятието“ (The Doors Of Perceprion), от която е заимствано и името на известната група The Doors, също е бил защитник на ЛСД и неговите психеделични качества. Алън Уотс е друг известен писател-будист, който е употребявал ЛСД. Писатели с голямо влияние във философията са иконата на хипи-културата Алън Гинсбърг, култовият контракултурен романист Джак Керуак написал много творби, най-известните от които “По пътя” и “Бродягите на Дхарма“, Кен Киси – един от основоположниците на американската литература на 20 век. Една от най-известните му творби е “Полет над кукувиче гнездо”. Уилям Бъроуз – новелист, обществен критик, автор на “Голия обяд”, “Softмашина” и др. Робърт Антон Уилсън – новелист, психолог и футуролог, автор на “Възстаналия Прометей”.

Други защитници на ЛСД са: Александър Шулгин – известен химик и фармаколог създал психоактивното вещество MDMA познато, като екстази, и синтезирал още над 230 психоактивни съставки. Тимъти Лиъри, който впоследствие става писател, философ, футурист и контракултурна икона на цяло едно поколение, превърнал се в един от най-сериозните психонавти, изследователи на човешката психика чрез ЛСД. Джон Лили – психолог и писател, известен с постиженията си в областта на биофизиката, невропсихологията, електрониката, невроанатомията и компютърните науки. Той е създател на “Самадхи танк” (Isolation Tank, Samadhi Tank) и метода на сензорната депривация, като средство за медитация и навлизане в несъзнаваното. Пионер е в едни от първите сериозни опити за осъществяване на комуникация между човека и делфините. Станислав Гроф – един от основателите на съвременната трансперсонална психология, пионер в изследването на изменените състояния на съзнанието, създател на холтропната терапия и холотропното дишане, известен в цял свят с новаторските си методи, които се използват в много страни по света, отскоро също и в България. Поколението използвало интензивно ЛСД често се нарича “acid generation”.

Алберт Хофман почина съвсем наскоро на 102 годишна възраст.

Фройд е баща на психоанализата. Чрез нея той преоткрива за света удивителната роля на нагоните и сексуалността и доколко живота ни зависи от тях. Цялата философска рамка на теорията му се крепи на идеята за репресията, дори структурата на личността.

Деленето на психиката на три топика и тяхното взаимно подчинение създават цялата “житейска игра” в която всички сме включени.

Свръх-Азът притиска като преса Аза, който е притискан отдолу от То (несъзнаваното). Така човек е подчинен на несъзнателните си импулси и цял живот играе на криеница със себе си бягайки от тях, сублимирайки половите си нагони в креативна дейност и търсейки баланс.

Трудността идва от невъзможността желанията ни да бъдат реализирани напълно и във времето, когато са се породили, което ни подтиква да търсим обходни пътища, изобретателни подходи и да се задоволяваме със заместители на желаните неща. Всичко което цивилизацията е сътворила до голяма степен е продукт на тази груба и ненамерила своя пряк обект сексуална енергия.

По дефиниция в концепцията му не е заложено наличието на баланс, точно обратното – цялото човешко поведение произтича от антагонизма между отделните части на личността. Или както самият казва: Да бъдеш напълно честен със себе си е хубаво упражнение.

Именно тази причина е накарала Юнг, най-добрият му ученик, да се дистанцира от него и да основе своя школа в Цюрих.

Не бива да се пропуска и факта, че Фройд е еврейн – Сигизмунд Шломо Фройд и както винаги успява да повлияе епохата си, макар днес немалка част от сексистките му теории да не са напълно коректни, те остават определящи. През войната трудовете му са били горени от Гестапо, за което той казва: В Средновековието биха ме изгорили на клада, а днес изгарят само моите книги.

Във философията му прозира дълбоката юдейска идея за пълното подчинение на човека – истината ще ви направи свободни и повечето хора не желаят истински да бъдат свободни, защото свободата натоварва с отговорност, а повечето хора се плашат от отговорноста. Самият Фройд определя сам съдбата си, слагайки край на живота си за което е имал сериозна причина – тежкото му раково заболяване. Има характерен символизъм в това и той насочва към тясната връзка между секса и смъртта, че някъде между тях съществува близка допирна точка в която лесно може да се премине от едното към другото.

Скандалните за времето му теории са шокирали обществото и няма как казвайки, че сексът започва тогава, когато жената хване мъжа за ръката. Но вместо да обясни и опрости разбирането за света, той дотолкова усложнява проблемите на човека с подсъзнателните му импулси, създава толкова кошмарни внушения, че поврежда трайно света в който живеем. Защото Фройд не само търси усърдно нещо, но го и създава. Може би е целял да постигне емоционален шок, който да помогне в проглеждането, но се е вкопчил в думата и дотам. Може би е трябвало просто да се насочи към “ще намерите в себе си всичко, което потърсите”, а не “всичко, което намерите в себе си, сте вие”.

Фройд е коминочистачът на модерното общество, именно защото е надникнал в иначе затлачените теми на психическите дебри за секса, нагоните и сънищата пълни с табута и символика. Като такъв, той е свършил добра работа осветявайки я в цялата й “прелест” и е стигнал до извода, че в крайна сметка човек е устроен по много прост начин – бяга от болката и се стреми към удоволствието по което ние не се различаваме от всяко, дори просто, многоклетъчно. Сложността е когато над тази “животинска постройка” се извисява един неокортекс, а именно онази дебела само между 2-4 мм. сива материя, която ни дели от това да ходим голи, да ядем корени и да можем да комуникираме нечленоразделно без никакъв помен от цивилизация, култура и история.