Америка не преговаря с никого, тя заповядва или налага със силата на огъня и метала своята истина на всеки, който не я приеме доброволно. Най-полицейската страна претендира да изнася най-ценната си стока – “демокрацията” и да сее с евангелски плам законност и морал по света. Америка сама предизвиква конфликти, които после потушава, давайки хляб на оръжейната си индустрия и така оправдава съществуването на иначе скучаещата си армия, която в ролята на платен войник ходи по света, преследвайки мними терористи, за да извлича петрол и да плячкосва богатства. Америка не е водила истински войни на собствена територия (ако премълчим атаките на 9/11) затова и не е заинтересувана от последиците, Америка слабо уважава историята (освен собствената си, която е канонизирала), нито другите религии, нито знае спецификата на народите, които погазва. Америка, като гладен пес, преследва единствено кървавата следа на парите. Старият свят е грешал подценявайки младата 500-годишна Америка, гледайки от висотата на хилядолетния си роялисткия амвон, докато тя не им е изтръгнала юздите от ръцете на световното господство. Америка никога не се е славела с “нежна дипломация” и защо след като императивът върши чудесна работа.

Администрацията на Обама предупреди съюзниците на САЩ за предстоящото публикуване в сайта WikiLeaks на огромно количество секретна дипломатическа кореспонденция, която може да застраши отношенията с някои страни, както и да постави американски дипломати в риск, а Пентагонът се задъхва от страх да не бъде държан отговорен за изтичането. Материалите вече са публични, а и преди това са били в ръцете на новинарски компании, като Ню Йорк Таймс, Шпигел и Гардиън. Кроули, говорителят на щатския департамент, е прав да твърди, че това ще предизвика подронване на доверието между САЩ и приятелите им и е против интересите на страната, но е трудно да очакваш друго, ако не пазиш добре тайните си. Ползата от този гаф е, че и слепите видяха, че американската дипломация е империалистично безочлива, нагла, некадърна, звучно раздаваща квалификации и играеща плоска двойна игра. И ако редовите американци са дотолкова дезинтересирани от политиката и медийният brainwashing е толкова ефективен, че им дава наготово виновните, то в останалия свят сме принудени да гледаме по детски скалъпените им лъжи и оправдания гарнирани със също толкова комични задкулисни сделки със “съюзниците” за плячкосването, поделянето и последващото “възстановяване” на страни с лабилни военни режими, където се инсталират казионни про-американски режими, които управляват по същата схема по която генерал Макартър е губернаторствал над капитулирала Япония след Втората световна война.

Откъде тръгва всичко?

След публикуването на част от 250 000 записа на американската дипломация, сайтът Wikileaks се премества от сървъра си в Швеция в САЩ, в Amazon, но под непримиримия натиск от сенатор Либерман е спрян. Междувременно достъпът на сайта е блокиран и в страни, традиционно погазващи свободата на словото, като Тайланд и Китай. Ще е доста интересна следващата забележка на САЩ или Франция към Китай или друга страна погазваща свободата на словото. Поне стана ясно, че когато се опре до най-топлите следи и до дълбоко укривани правителствени тайни, тогава балонът на демокрацията в традиционно тупащи се в гърдите страни напълно издиша. Сайтът Wikileaks съществуват от края на 2006 г., като първият им голям удар е разкриването на корупция на един от водещите кенийски политици през 2007 г. Тази история изиграва решаваща роля по време на изборите в африканската държава.

Обединяващата фигура на Джулиан Асандж дава цел на първоначална група от ентусиасти-пацифисти, китайски дисиденти, компютърни специалисти и журналисти, като основната им цел е да се създаде информационна банка с оригинални документи в полза на свободната и независима журналистика и да се пресече създаването на обслужващи медии. Асандж е краен пацифист, журналист, компютърен специалист и активист обвиняван през 1987 г. в хакерска дейност, когато зад псевдонима Mendax, той прониква в системата на телекомуникационната компания Nortel. Поради липсата на нанесени вреди Асандж е осъден да плати глоба. По същото време той написва и някои от правилата на хакерската общност за неувреждане на проникнатите системи. По-късно Асандж следва компютърни науки, управлява своя интернет компания и разработва софтуер. Той е един от съоткривателите на криптографската концепция Rubberhose, която позволява да се избегне разшифроване на тайни материали дори когато човекът знаещ паролата за достъп е подложен на физически тормоз. При криптирането на материалите се използва своеобразна “кутия с двойно дъно”, което позволява в един и същ пакет кодирани данни да се поставят материалите, които искаме да скрием и други, чието разкриване няма да има голяма стойност, като двата вида данни се кодират с две различни пароли. Когато бъдете изправен пред неизбежността да разкриете паролата, то се дава именно втората и тя разкрива обикновената информация. И тъй като няма начин да бъде разбрано дали има още някакви данни кодирани в пакета, то няма и начин такива да бъдат търсени. Асандж разработва тази концепция като вярва, че тя ще е от полза на разследващата и полева журналистика, където суровия материал е в риск и журналистите се изправят пред реални опасности при разкриването на данните, които носят.

Сред попаденията им са тайните книги на сциентоложката църква, хакнатият мейл на кандидата за вицепрезидент на САЩ Сара Пейлин, архива от откраднати писма между учените климатолози, които разкриват възможно глобално фалшифициране на данните от климатологичните измервания, поставящи под въпрос концепцията за глобалното затопляне и документи за нередности в каймански клон на голямата швейцарска банка Julius Baer.

През април тази година Wikileaks започват да пускат на парчета огромния пакет информация за войната в Ирак, като видео на което се вижда как американски хеликоптер убива 12 души, след което се пускат и т.нар.”дневниците на войната” – колекция от ежедневните докладни на военните в Ирак и Афганистан. От края на ноември започва публикуването на огромен пакет тайни дипломатически телеграми от посолствата на САЩ в целия свят в периода от 1966 г. до 2010 г. Това е най-голямото изтичане на информация в историята.

“За” Wikileaks

Wikileaks провокира свалянето на маските и развалянето на иначе сладката “демократична” магия на западните общества, особено след като САЩ, Франция и родната страна на Джулиан Асандж – Австралия, се съюзиха и поведоха координирана кибервойна срещу сайта след изтичането на секретните дипломатически записи. Китай бе сред първите, които блокираха достъпа, но там интернет цензурата е ежедневие. Притеснително е това единомислие особено след като на 8 април тази година Китай направи най-голямото “пренасочване” на интернет трафик, целенасочено прехващайки голяма част от него. За този инцидент няма официално изявление, такова не е и чакано, но по мнението на експерти по сигурността става дума не за грешка, а за експеримент провеждан от Китай с цел анализ на глобалния интернет трафик. Дали това е експеримент, целенасочена атака или демонстрация на сила и заявка за по-глобален контрол не знае никой извън местните специфични организации. Истинската заплаха дори не идва от анализа на трафика, а от факта, че 57% от всичките DNS заявки минават през китайски сървъри и тоталитарният режим лесно може да “отреже” достъпа на “неудобните” сайтове не само за хората, живеещи в Китай, но и за по-голямата част от Интернет потребителите по света.

Wikileaks показа, че политиката на държавите и обществения интерес са в болшинството си два паралелни свята и политиката се явява по-скоро начин обществото да се държи настрана от въпросите, които по принцип го касаят и вълнуват. Стана ясно, че в съвременния свят опазването на информацията от публичност е съмнително и че никой не е скрит зад дълбоко пазени тайни, а политиците, дипломатите и бизнеса трябва да генерират документи с мисълта, че един ден те могат да станат публични. Това в далечна перспектива ще доведе до промяната на политическото поведение и превантирането му откъм корупция, сблъсък на интереси и дискредитиране. Или както каза бившият посланик на Великобритания в ООН Карн Рос - “презумпцията, че правителствата могат да вършат работата си едни с други тайно, далеч от очите на хората, умря. Дипломатите вече осъзнават, че всичко, което кажат, може да се озове в интернет един ден”.

Wikileaks нанесе съкрушителен удар върха двата най-силни инструмента на политиката – авторитета и конспирацията. И двете стават безсилни в свят, където информацията може да се мултиплицира и където публиката може да разполага с източниците и истинските данни. На обществото му се “налагаше” да приема за чиста монета откровено фалшиви или “подправени” и “разкрасени” истини с цензурирани детайли, в които както знаем винаги се е криел Дявола. И ако няма независим източник, то ние нямаме никакво основание да вярваме, че чуваме истината, ако не можем да я проверим. Затова и сайтът работи под мотото “разузнавателната агенция на хората”.

Wikileaks образно проби стената на язовира и дори малкия теч показа, че подобно подриване на политическата система е не само възможно, но и много ефективно. Безсмислени са усилията на САЩ и другите засегнати държави да спрат сайта с което само показват колко слаб е кризисния план базиран на силови техники и че нито налагането на политически натиск върху частни компании да оттеглят поддръжката си, нито скалъпените шантажи, нито опитите за хакване и “задушаване” на сайтове, включително впрягайки усилията на патриотично настроени хакери, като Jester, например, нито опитите да се изрови параграф от наказателен закон от 1917 г., нито опитите за цензуриране на мрежата, нито PR патриотичните акции ще доведат до резултат, тъй като в Интернет информацията се мултиплицира мигновено, а клонинги на Wikileaks могат да изникнат като гъби след дъжд и да продължат мисията му. Както става ясно най-прокламираната опасност от поставяне в риск на животите на военни и дипломати не се сбъдна. Единственото, което се случи, бе държавите да преразгледат отношенията си със САЩ.

Wikileaks показа, че “супер-секретния” свят, който САЩ създаде особено след 11 септември 2001 г., е станал толкова огромен и заплетен, че вече никой не знае колко това изобщо струва на данъкоплатците, колко хиляди служители работят за него, колко много проекти се реализират и колко агенции дублират дейността си и най-вече колко стотици милиарди са похарчени, за да се пазят тайни. Тази мания по класифицираната информация създаде рязка граница в обществото и раздели хората на две групи: тези, които са допуснати до тайните на правителството, но не могат да изнесат нищо в публичното пространство под заплаха от съд и другите, които е лесно да бъдат залъгвани с евтини лъжи и медийни трикове, които обаче лесно могат да видят истината във Wikileaks.

Wikileaks показа, че вече ще е доста по-трудно да се “затварят” устите на журналисти достигнали близо до разкриването на правителствени тайни и да се спират редактори на медии да пускат разследващи материали, нещо, което рутинно се преследваше по различни закони за опазване на държавната тайна и се препятстваше медиите да служат на основната си цел – обществения интерес. Държавата държеше тайните и лесно можеше да набеди всеки, който говори против нея за лъжец и невежа. Медиите са изправени пред риск да работят пред опасността от пълен срив от агресивни съдебни дела поддържани от организации с дълбоки джобове, склонни да плащат на елитни адвокатски кантори, за да водят борба на изтощение, което да има превантивен характер за всеки следващ опит за публикуване на разконспириращ материал. Това прави невъзможно репортерите да вършат своята работа и поставя под съмнение устоите и смисъла на демокрацията.

Идеята на Wikileaks е да промени традиционната практика, която следват репортерите и да им позволи да заобиколят тежките законови бариери създадени междувпрочем именно за да ги затрудняват, а не да пазят информацията от неправилна употреба, а и да даде на широката аудитория суров източник на информация с което Асандж е убеден, че ще подпомогне традиционната журналистика. “Ние сме една крачка преди информаторите” казва Асандж при приемането на наградата на Amnesty International за разкриването на политическите убийства в Кения.

В меморандума озаглавен “Transparency and Open Government” адресиран към шефовете на федералните департаменти и публикуван на WhiteHouse.gov, президентът Обама заявява: “Прозрачността подпомага доверието и осигурява информация на гражданското общество за това, което правителството прави.” Администрацията трябва да е достатъчно разумна и да следва неговите думи и най-вече да не забравя колко зле завърши отмъстителното преследване на Даниел Елсберг за администрацията на Никсън, а всички американски репортери, носители на Пулицър, трябва да са засрамени от участието си в хора защитаващ разрастващия се “свят на тайните”, чието съществуване е подронване на устоите на демокрацията.

Мойсей е странствал около 40 години из пустинята с излезлите от Египет евреи. Пътят от Египет до обетованата земя Ханаан е твърде кратък, което значи, че ако Библията не преувеличава, то целият народ се е въртял в кръг цели 40 години.

Тази библейска история все повече напомня периода на прехода в България, с тази разлика, че ние няма как да достигнем до мечтаната обетована земя дори и след 40 години преход, 20 от които вече са зад гърба ни, заедно с пропиляната част от живота на младото поколение.

В продължение на 20 години родната политика е инкубатор на некадърност, политическа некомпетентност, левачество, гешефтарство, демонстрации на пичовщина, комплекси и реваншизъм на хора, които според случая яхат лявата или дясна идея. Разбира се, далеч сме от идеята, че политиката е чисто и благородно занимание (дори не е професия!), което според думите на президента Рейгън е втората най-древна професия, но незнайно защо родната такава е на път да се превърне в истински феномен.

Комунистите се опитваха да убедят простолюдието, че живее добре и равностойно, докато същите тези  комунистически апаратчици, техните родове и приближени живееха живот на американски милиардери.  Сегашните “демократи” се опитват да ни убедят, че държавата е нормално да абдикира от отговорностите си, защото живеем в капиталистическо общество и всеки трябва сам да се грижи за прехраната си, а очакват това да се случи в условията на тоталитарен контрол, негласна централизация, “уравновиловъчни” закони. Ляво и дясно у нас никога не е имало или поне не и в осезаемия смисъл на думата, т.е. икономически, тъй като него може да го усети редовият гражданин на републиката. Останалото са само политически декларации, ежби, евтин популизъм и явен социален цинизъм.

България е изключително малка страна. Страна със славна, но минала история. В днешния свят, България е просто една страна от третия свят – по ценз, икономика, население и политическа система. Страна влязла в порочен кръг, който трудно може да бъде прекъснат. Страна в залез, управлявана първо от комунисти, после от техните креатури и най-сетне от техните слуги – телохранители и синове на шофьори…

Родната политика е пълен фарс. И не от днес, а вече 20 години, в които сме принудени да бъдем свидетели на разиграващите се политически игри. В началото съвсем неподготвени, но жадни за власт “демократи” в опърпани пуловерчета, сееха популистки дитирамби за свобода на словото, свободна икономика и свободен избор, но изминалото време показа, че всичко това е по-скоро една фантастична и много ефективна стръв за изтерзания българин и предпочетоха да я пазят, вадейки я на бял свят за пред публиката на всеки следващи избори и развявайки я напудрена по различен начин. В същото време тези опърпани политици отпреди време се превърнаха в нагли плутократи и дистанцирани от обществото и проблемите му угоени капиталисти, чиято единствена истинска цел остана личното облагодетелстване и, разбира се, обезателното задържане на власт, близо до свежите парични потоци…

Българската политика е свърталище на наистина некомпетентни, попаднали благодарение на дупките в системата и напълно случайни персони, които без да са ангажирани с решаването на какъвто и да е проблем претендират за място за бозаене на обществения капитал.

И за пореден път родната политика показа, че за да си добър политик не е нужен друг, освен актьорски талант.

На политическата сцена са се качвали и професионални актьори, като Роналд Рейган, на който принадлежи фразата: “Политиката е като шоу бизнес”, но и друга – “политиката е втората най-древна професия, но по-интересното е, че твърде много прилича на най-древната”.

Правилото е, че не по-добрият, а първият, грабва мястото или както се пееше в една песен на ABBA – “winner takes it all”.

От другата страна на кантара е безучастният, апатичен, муден и неинформиран гласоподавател, който безжалостно е обработван от медиите, облъчван с клипове, показни акции, платени вестникарски бръщолевения, манифестации, кебапчета или просто 50лв. кеш при излизане от гласуване… и после нека не тъжим, защото всеки народ си заслужава политиците, особено тези от ранга на BB, или по-известен като Big Bastard.

И когато застанем пред урните, много се надявам този път Делфийският ефект (открит от социолозите) да проработи и наистина усредненото мнение на група еднакво учени (или еднакво невежи) да е доста по-благонадеждно, отколкото това на един случайно избран.

Покрай съдебния процес в който беше въвлечен най-големият в света торент тракер thepiratebay.org и останалата част от хората, на които той не беше известен, научиха за него.

Основателят му Gottfrid Svartholm беше осъден да заплати обезщетения в размер на около 3 милиона долара на “ощетените” музикални компании, заедно с другите собственици на сайта. Това постанови съдът в Швеция преди три седмици. Разбира се, решението му ще бъде обжалвано, но междувременно плащането на такава голяма сума е подтикнала Готфрид да изработи план как да изпрати пари на адвокатската кантора Danowsky, която защитаваше правата на звукозаписните компании (IFPI). Той моли потребителите в интернет да преведат онлайн малки суми от около 0.13 долара на фирмата на Дановски. Разбира се, музикалните компании няма да се облагодетелстват от това… а и планът му има друга цел.

Банковата сметка на фирмата може да поеме единствено 1000 плащания освободени от такса за превод, като след този брой за всяко следващо плащане банката удържа по 0.30 долара и така вместо да “дадете” пари на адвокатската кантора, ще я принудите да заплаща такси за превод. Тъй като Danowsky & Partners Advokatbyro е сравнително малка фирма, всички транзакции се обработват ръчно. Обработката на толкова много плащания определено би било времеемко и ще й коства доста от продуктивността, а и не на последно място и доста пари.

“Бащата” на Хапчето Карл Джераси тези дни е в България по повод премиерата на неговата пиеса “Табу“( режисьор Георги Михалков ) и използвайки повода чете и лекции пред студенти във Велико Търново по темите за възпроизводството. Но нека започнем с малко предисловие за самия проф. Джераси.

Карл Джераси е роден през 1923 във Виена, баща му Самуел Джераси е български сефарадски еврейн, а майка му Алис е австрийка. Родителите му се срещат в медицинския факултет в университета във Виена, женят се и се местят в София. Техният единствен син е роден във Виена, но живее до петата си година в България. След развода на родителите си остава с майка си и се връща отново във Виена, но летата прекарва в София с баща си. През 1936 след Аншлуза родителите му се женят повторно, за да успеят майка му и Карл да избегнат нацисткия режим в Европа намирайки подслон в България, която остава сигурно място за евреите по това време.

Тук той завършва Американския колеж, докато майка му успява да стигне до Лондон изчаквайки емигрантска виза за САЩ. През 1939, тогава 16-годишният Карл заминава с майка си за САЩ с 20$ в джоба. Баща му, който имал успешна лекарска практика в София, бил специалист в лечението на сифилиса и печелил добре от свои заможни пациенти, чието лечение продължавало с години. През 1949 и той емигрира в САЩ и се установява близо до сина си в Сан Франциско.

Карл Джераси завършва колеж, а по-късно придобива и бакалавърска степен по органична химия. Работи за Ciba няколко години след завършването си и там взема своя първи патент за антиалергичния медикамент  Pyribenzamine, който се превръща в доста популярен и предписван от лекарите.

По същото време се жени за първата си жена, премества се в университета в Вискънсин, където взема докторската си степен през 1945. В същата година е натурализиран като американски гражданин.

През 1949 Джераси е привлечен като ръководител на изследователския отдел на Syntex, където работи с Джордж Розенкранц върху нова технология за синтез на кортизон. По-късно те синтезират норетиндрон, аналог на естествения женски хормон прогестерон, който обаче е бил ефективен при вземане през устата. Това е било и фактическото раждане на първия хормонален орален контрацептив, който приема прозвището birth-control pill или само the Pill (Хапчето). Първоначално е използван като контрацептив при животни, а по-късно е въведен от Джон Рок и при жените. Самият Джераси отбелязва, че изобретяването на хапче за контрол върху раждаемостта не е била тяхна цел, когато са започнали работата си по прогестерона – “и в най-безумните си мечти не сме си преставяли това”.

Връзката на Джераси с компанията Syntex всъщност го прави богат, по-късно основава и собствена компания Zoecon, която просперира в продължение на няколко десетилетия и е купена от Occidental Petroleum, като Джераси остава в борда на директорите следващите няколко години. По-късно купува голямо ранчо в Калифорния и се занимава с животновъдство, но и с колекционерство превръщайки се в един от най-големите колекционери на творби на Пол Клее. От втората си жена има син и дъщеря. След самоубийството на дъщеря си, в нейна памет той преустроява ранчото и слага началото на Djerassi Resident Artists Program. След третия си брак на 70 годишна възраст Джераси започва да пише и успешно влиза в амплоато си на новелист и драматург. Този преход той обяснява в свое интервю:

Това, че един учен, който по-късно в живота си е станал драматург, търси вдъхновение в предишния си професионален опит, едва ли е изненадващо.

По време на пресконференцията Джераси отговори на доста въпроси основно свързани с пиесата, която е премиерна на родна почва, но разшири отговорите си и по посока на съвременната ситуация на времето, ролята на учените, писането като особена форма на занимание в зрялата възраст, както и откъм детайли от личния си живот.

Пиесата “Табу” третира сложните джендър проблеми черпейки идеи за сюжета си от хомосексуалните общества в Сан Франциско без да се задоволява само с тях, а добавя допълнителни линии продиктувани от задочния спор по тази тема с религията и особено с изострилия се в САЩ християнски фундаментализъм след 9/11, както и моралните дилеми, които съвременните технологии за възпроизводство могат да извадят на бял свят.

В свое интервю след поставянето на пиесата в Лондон през юни 2007, Джераси казва:

В пиесата “Табу” се връщам към същата тема за сексуалното поведение в ерата на изкуственото възпроизводство, което може да се опише и като неизбежно раздалечаване между секса и размножаването – първото, както обикновено, е от любов, страст или любопитство; второто обаче все по-често се случва под микроскопа чрез така дипломатично наречените “алтернативни” методи. [...] Понятия като “брак”, “семейство” и “родител” преди имаха ясни значения. Понятия като “ембрион”, “бебе” или “близнак” също се смятаха за недвусмислени. Идеята, че бракът трябва да бъде хетеросексуален и че детето не може да има двама родители от един и същи пол, никога не е била дори поставяна под въпрос. Всички тези понятия са разклатени, значенията им за размити, а диапазона им се е разширил. За това развитие на нещата през последните три десетилетия някои биха обвинили метода за оплождане “ин витро”, но всъщност много по-важни са социалните и културни промени – главно в САЩ и Европа. Така че защо да не напиша пиеса за ситуация, в която “”семейство” и  “родител” са приели притеснително мъгляви значения?”

Пиесата е имала съвсем различен отзвук в САЩ и Европа, доколкото е поставена в момент, когато в САЩ тече президентска кампания и посланието й е било схванато в контекста на идейните различния между демократи и републиканци. Дори един от персонажите е асоцииран със Сара Пейлин, която е твърд защитник на семейните християнски ценности, противник на секса преди брака и поддръжник на консервативната линия, което не попречи на нейната 17-годишна дъщеря да забременее и да роди детето си.

Джераси не пропусна да отбележи, че днешните млади американци са разочаровани от онази тенденция започнала през 80-те и свързана основно с желанието за развитие в кариерата и трупане на пари, тъй като днес те виждат резултата й в измеренията на световната криза. Това че в продължение на последните 20 години духовните въпроси и интересът към стойностите не са намерели своето място в американското общество днес дава преднина на Обама, който направи безпрецедентна кампания, в която доброволно взеха участие именно младите в САЩ, които усещат, че едно общество фокусирано върху икономиката и парите не носи удовлетворение и стандарт на живот на членовете си.

Авторът беше запитан дали е лесно да се пише. Последва и краткият му отговор – Да, лесно е! Защото според него писането е свого рода самопсихоанализа, в която авторът участва и като терапевт и като пациент, разкривайки по-скоро на себе си, отколкото на публиката собствената си личност. Така във всяка творба той успява да вложи реални случки от своя живот зад някой свой персонаж, но го прави така, че това да остане незабелязано. Джераси се отдава на писателска дейност в доста зряла възраст и намира писането за занимание подходящо именно тогава, тъй като младите писатели дори и тези надарени с изключителен талант и езиково майсторство все още в ранните си години не притежават онзи нужен житейски опит, който да им даде повод за зряла и смислена творба.

Авторът изрази съжаление, че у нас е преведена единствено книгата му “Дилемата на Кантор”, която при все това е едва първа част от негова тетралогия и че все още не се е появила неговата автобиография, която е логично да се появи преди творбите му. Последната той написва провокиран от многобройните въпроси за миналото му отправени от последната му съпруга, макар и жанра на автобиографията да не му допада. Автобиографиите са по свой смисъл автомитологии, тъй като не е възможно описвайки собствения си живот да пропуснеш да украсиш или преиначиш фактите в него, особено онези с негативен привкус. Може би няма по-необективен източник върху който могат да се градят интерпретации за нечий живот от автобиографията, в която авторът винаги излиза преоблечен в текста, понякога и по-разсъблечен, но никога гол. Така читателите на такива книги са до някаква степен воаьори наблюдаващи “разсъбличането” на личния живот на автора.

Джераси обърна внимание на нещото, което му е направило впечатление по време на лекциите, които е изнесъл пред български студенти и как техните реакции коренно се отличават от тези с които той е свикнал в САЩ бидейки дългогодишен преподавател. След лекциите му тук, дори и пред специалисти, на него не му е бил зададен нито един въпрос. Нещо удивително и заслужаващо внимание за човек, който е бил буквално заливан от въпроси при всяка друга лекция в САЩ. Неговото предполажение и обяснение е, че това се дължи на все още непретърпялата промяна образователна система у нас, която продължава да се движи в коловозите определени от миналото, където позицията на студента и неговите преподаватели са били строго отделени от висока йерархична стълба, която е служела за всяване на респект, а не е служела на процес на обмен на идеи – с една дума – един отзвучал авторитарен маниер на връзка между преподаватели и студенти. Образователната система в САЩ предполага много по-близък контакт на всички в един университет, което улеснява обмена на идеи, провокира мисленето и спомага за откриването и развитието на личните качества на студентите, както и за усъвършенстването на самите преподаватели. В този аспект се очаква да извървим доста дълъг път.

Езикът е прозорец към света. Звучи клиширано, но това е неподправената истина за всички, които са се родили в малка държавица като родната ни България. Понякога тази истина е горчива, ако искаме да разберем какъв свят се крие отвъд очертанията на границите ни, както и когато искаме да станем достояние на същия този свят, но не знаем език. Знаенето на поне 2 езика е донякъде гаранция, че ще успеем да видим от света повече от това, което гледаме по кабелната телевизия. Английският език според моето скромно мнение трябва да се изучава като втори роден не само в бившите британски колонии, а във всички държави от малък калибър.

Нетът предлага огромно богатство от ресурси за всеки, които все пак е решил да отдели време от и без това оскъдното си такова за подобни занимания. Те са полезни не само на начинаещите, но и на напредналите в езика пред които стой не по-лекото предизвикателство да го поддържат в “свеж” вид и да обновяват граматическата си и лексикална база.

И тук на помощ идват онлайн речниците, безплатните онлайн курсове, сайтовете за автоматичен превод, сайтовете за езиков тренинг и интернет комуникацията на чужд език.

Въпросът на който трябва да си отговорим е “Как би следвало да изучаваме чужд език?” Ето и краткият отговор – “Правете това, което работи при вас!”

Подобно на хранителните диети, хората търсят да намерят някакъв магически метод за изучаване на езика. Различни книги и програми се опитват да ги заинтригуват със заглавия от сорта “Научете английски без усилия”, “Най-бързият начин да научите английски”, “Говорете английски за два месеца”. По мое мнение, всички тези системи са на 99.9% пълна глупост. Защо? Защото всеки език, без значение колко е труден, е преди всичко чужд език и овладяването му е предизвикателство. Направете си услуга – не мислете колко бързо може да усвоите един език на задоволително ниво, а потърсете начина по който това ще бъде забавно и интересно занимание за вас самите. Обърнете внимание на най-слабите си страни в ученето. Ако имате проблем с говоримия език-опитвайте се да говорите повече, ако ви куца лексиката-учете повече думи, ако се отегчавате от учебния материал-пробвайте да четете други текстове!

За да ви е максимално полезно ученето на език, то -

• първо научете добре родния си такъв.
• определете личното си темпо в зависимост от времето с което разполагате.
• определете кои са вашите сфери на интерес.
• определете начина по който учите най-лесно – визуално, слухово, механично. Така или иначе нужно е да използвате и трите, но дайте преднина на онзи към който имате най-голям афинитет.
• определете дали учите по-добре когато сте организирани или напротив.

Има няколко важни неща, които не бива да забравяте -

• Преди всичко езикът е средство за общуване и е важно да го знаете говоримо.
• Не се опитвайте да “научите” напълно езика, със сигурност няма да ви се отдаде, но не спирайте да се усъвършенствате и да трупате нови думи, фразеология и граматика, които използвайте при всеки удобен случай.
• Има една съвършенна система за учене – чуждоезиковата среда. Ако нямате такава, то намерете начин да общувате с чужденци и да учите езика в крачка. За това е нужда двупосочна комуникация – както да чувате езика, така и да го говорите. Гледането на чужди телевизионни канали може да ви помогне в поддържането на пасивното ви владеене и разбирането, което също е част от усвояването му.
• Когато се натъкнете на непозната дума в текст не се спирайте на всяка такава, за да я проверите в речника ( освен ако не е наистина смислово определяща ), следвайте контекста и продължете до края. Чак тогава извадете непознатите думи и научете основното им значение, както и поне едно от допълнителните им значения. Не се опитвайте да помните отделни думи – най-лесно е да ги запаметите във фраза, където се разкрива основния им смисъл.
• Когато говорите с приятел и чуете непозната дума, помолете го да ви я напише. По-късно си прегледайте бележките и я намерете в речника. Така още с научаването на новата дума ще запомните както правописа, така и звученето й.
• Използвайте онлайн речници, които произнасят думите. Ако запомните погрешно дадена дума много вероятно е да продължите да я изговаряте така или да се замисляте, когато ви се налага да я кажете.
• Четете на глас – ясно, бавно и отчетливо, без да предъвквате думите.
• Четете разнородни текстове – те съдържат различен стил, ниво, лексика.

Четете продължението – Online езикови ресурси

Светът се оказа в петролна хватка. Очаквана или не тя е факт и справянето с нея на фона на петролната зависимост изглежда трудна задача. Всички се оплакват от високата цена на течното злато – бизнес-светът се тревожи от покачващата се цена на петролните сурови продукти, а политиците се измъчват за геополитическото положение в което са поставени богатите на петрол държави и останалия свят, на който всяко зареждане на бензин му излиза през носа. И ако цената му сега е спаднала леко, не трябва да забравяме, че това се случи след огромен скок нагоре.

Какво всъщност знаем за петрола? Знаем ли откъде произлиза? (не мислете, че е от динозаврите). Знаете ли колко реално струва на саудитците извличането на един барел суров петрол?

Ето няколко факта за петрола, които не знаете -

1. Петрол = Земно масло

Думата “петрол” ( petroleum ) идва от гръцкото “petros”, което означава скала, камък и латинското “oleum” означаващо масло. Преди да бъде наречен така от немския минеролог Гьорг Бауер през 1556г., хората са го наричали просто “земно масло”.

Всъщност, китайците които са първите изкопали нефтен кладенец през 347г.пр.н.е., който е бил с дълбочина 240 метра, са наричали нефта и продължават да го наричат – shi you, буквално “земно масло”.

2. “Фосилните горива” произхождат от динозаврите, нали?

Общото мнение, което фигурира дори в училищните учебници е, че петрола е продукт от разлагането на органична материя от ерата на динозаврите и поради това се нарича и “фосилно гориво”, но това всъщност не е вярно. Въпреки че повечето учени вярват, че петролът има биологичен произход, те не са на мнение, че той е продукт от динозаврите. Теорията, която обяснява наличието му се свързва с едноклетъчния планктон, натрупан в ранните етапи от историята на Земята и подложен на разлагане в недрата в продължение на милиони години.

Има и такива учени (предимно руски), които са на мнение, че петрола не е продукт на живите организми, което лежи в основата на т.нар. абиогенна хипотеза за произхода му. Според нея той е формиран от дълбоки залежи на въглерод в недрата, депозирани там още в зората на образуване на Земята. Ако това ви звучи прекалено недостоверно, то знайте, че един от нейните поддръжници е Менделеев – бащата на периодичната таблица на елементите.

(Ако сте заитригувани от темата, Сесил Адамс говори за това в The Straight Dope)

3. Древните народи са използвали петрола!

Хората използват петролни продукти от много отдавна. Асфалтът, който е продукт от обработката му, се е използвал в Древен Вавилон като водоизолираща замазка при строенето на кораби. Катранът е използван за пръв път през 8 век в Багдат при павирането на улиците. Непречистен керосин е използван в нощни лампи.

По време на Византийската империя, всеизвестното оръжие – гръцки огън – е било използвано за превземане на вражески позиции и е съдържало петрол. То се е използвало и в морски битки, както и при превземането на крепости, а изумителното му качество да не се гаси от водата, а напротив да се разпалва от нея, и да продължава да гори дори попаднал в морето е всявало ужас в противника.

4. Обичате ли китовете? Благодарете на петрола!

През 19 век огромната нужда от китово масло е довело до бум в лова на китове. То е било използвано за гориво в лампите, тъй като гори бавно и не отделя никакъв мирис, както и за смазка при механизми и машини. Използвало се е в ранните фотографски техники, като съставка при много лекарства, сапуни и козметика придавайки специфичен “бляскав ефект”.

Благодарение на усъвършенстването на процеса на дестилация на суровия петрол и производството на различни деривати, нуждата от китово масло намаляла драстично и ловът им станал икономически неизгоден. Комерсиалният лов на китове е прекратен напълно през 1986г.

И последно – има само едно място, където оригиналното китово масло се използва все още – в космическите сонди. NASA откриват, че спермацетното китово масло не замръзва дори при много ниски температури, което го прави идеален лубрикант при космическите сонди.

5. Когато бензинът е бил толкова евтин, че е бил ненужен

В ранните години на Standard Oil, когато колите не са били толкова популярни, основният продукт произвеждан от петрола е бил керосинът. Бензинът като страничен продукт от производството на керосин не е имал никакво приложение. Бил е евтин продукт използван като разтворител и за премахване на мазни петна от дрехите… всъщност той е бил толкова евтин, че петролните компании са го изхвърляли като ненужен в реките!

6. Как се образува цената на бензина?

Ако се чудите защо бензинът е на различна цена, дори в рамките на града след като цената му за транспортиране е еднаква за дадено място, то може да вините териториалното ценообразуване- може да заредите една марка бензин в бензиностанция на една компания, в един град и той да е на различна цена. Защо? Такава е политиката на нефтените компании за по-големи печалби – те зареждат различно количество горива на бензиностанциите в зависимост от обема на трафика през нея, качеството на обслужване, близката конкуренция и др. Това рефлектира в разлики в цените.

7. Петролният шок през 70-те

Подвеждащо е да мислим, че днешните космически цени на петрола са нов проблем – това вече се е случвало. Два пъти!

През 1973г. арабските страни членки на OPEC спират износа на петрол на САЩ заради войната в Близкия изток, заради подкрепата, която САЩ, Европа и Япония оказват на Израел в тази война. Всъщност арабите използват петрола като оръжие и обезкървяват промишлеността на тези страни.

Ефектът е бил мигновен – цената на петрола скача 4 пъти, а бензина поскъпва с 40%. Опашките пред бензиностанциите стават стандартна гледка, максималната скорост по пътищата е ограничена до 55 мили/час, а през 1975г. САЩ стартират своята програма за стратегически петролен резерв. Тогава за пръв път погледът се обръща и към нестандартни идеи като търсене на технологии за усвояване на възобновяеми източници, основно слънчева енергия и такава от вятъра.

През 1979г. следва втората криза предизвикана от вземането на властта от Аятолах Хомейни в Иран след Иранската революция и изгонването на иранския шах. За втори път в рамките на шест години цената на суровия петрол скача няколко пъти връщайки гледката с опашките коли отново в действителността.

Петролната криза през 70-те е последвана от пресищането през 80-те, когато цената спада много и всички бързо забравят колко са харчили за бензин преди това… и така до следващата криза сега.

8. Защо саудитците са толкова богати?

Извличането на нефт от недрата е сложен процес, но е добре разработена наука и технологично е много добре отъпкан. Запитвали ли сте се някога колко точно струва на най-голямата компания в Саудитска Арабия – Saudi Aramco добиването на един барел петрол?

Списание Форбс дава отговора -

Aramco може да утоли своята гигантска жажда за растеж без проблем – няма по-лесна задача от това за най-печелившата компания в света… Миналата година министъра на петрола Али Ал-Найми заяви, че средната цена за добив на един барел суров петрол в Саудитска Арабия струва 2$. На световните пазари той се продава за 130$.(Източник)

9. Покачването на цените на петрола вдига всички останали цени

Ако ходите с колело на работа, дали покачването на цената на петрола е от значение за вас? САЩ внася ежедневно по 20 милиона барела суров петрол и само 45% от него се използват за производство на бензин. По-голямата част се използва в промишлеността за добив на енергия, металургията и изгарянето на отпадъци, както и за производство на деривати – асфалт, пластмаса…

Голяма част от производствата използват различни изходни продукти от дестилацията на петрола и зависят пряко от тях. Те се използват в производството на хартия, текстил, крушки, екрани, компютърни компоненти… и логично поскъпването на суровия петрол се отразява директно на тези производства.

10. Достигнали ли сме петролния пик?

Графиката показва темповете на добиване на петрол в страните извън OPEC. Собственото производство в САЩ има пик по време на световната криза от 70-те (изображение: Wikipedia)

Концепцията за “петролния пик” е създадена от геолога Кинг Хуберт през 1956г., за да предскаже кога САЩ ще достигнат пик в собственото си производство.

Учените и петролният бизнес са обезпокоени и заинтересовани от количествата петрол, които се извличат от недрата, както и онези които потенциално остават като запас в бъдеще. Защо? Тъй като цената за добива му ще започне драстично да се покачва, когато залежите от петрол станат по-оскъдни и недостъпни, а това със сигурност ще се случи на фона на непрестанно нарастващото население на Земята, което се нуждае от все повече ресурс.

Икономистите алармират, че пазарът на петрол не е гъвкав, което означава че малки спадове в производството биха предизвикали мигновенно и огромно покачване на цените. По време на кризата през 70-те спад в доставките с 25% е довело до покачване на цената с 400%. Пик в производството ще доведе до силен спад след това, а това е ясен знак за сериозна криза в световната икономика.

Е, достигнали ли сме петролния пик? Мненията са разделени на две – според едни вече сме го достигнали и за това свидетелстват високите цени на горивата, докато други твърдят че от този пик ни делят около десет години. Някой изследователи предсказваха такъв пик през 1990г., но той е явно че не се състоя.

Едно е ясно обаче – ако кризата през 70-те беше предупреждение, то сегашната е по-сериозна и няма да свърши толкова бързо.

“This series is about how those in power have used Freud’s theories to try and control the dangerous crowd in an age of mass democracy.” – Adam Curtis

Всички 4 епизода на филма могат да бъдат гледани онлайн или след download

Егото след ерата на психоанализата достигна своя триумф и попадна във фокуса на внимание и се оказа подходяща опорна точка около която да се построят модерните социални структури. Това е добре дошло за политиката и бизнеса, където егото е тоталната изява на демокрацията, в неговите ръце най-после се концентрираха сили, които преди това бяха пръснати по различните етажи на кастовите общества. Хората усетиха огромната промяна, която преживяха, но не осъзнаха доколко реална е тя. Филмът разказва премълчаваната и често противоречива история за раждането и развитието на масовото комсуматорско общество основно в САЩ и Великобритания. Как бе създадено консуматорското съзнание, от кой и в полза на чий интерес?

Династията Фройд е в центъра на тази история за властта – Зигмунд Фройд – бащата на психоанализата; неговият племеник Едуард Бърнейс, бащата на PR индустрията, който за пръв път използва психологически техники в рекламата; Анна Фройд, дъщерята на Зигмунд и пионер в детската психология и съвремения PR гуру – внукът на Фройд – Матю Фройд. Част от тази история принадлежи и на основния опонент на теориите на Фройд – Вилхелм Райх.

Филмът е в четири епизода -

• Happiness Machines
• The Engineering of Consent
• There is a Policeman Inside All Our Heads: He Must Be Destroyed
• Eight People Sipping Wine in Kettering

На фона на тези теми, филмът поставя дълбоки въпроси за корените и методите на съвременното консуматорско съзнание, репрезентативната демокрация и приложението им на практика, както и модерния поглед през който виждаме самите себе си, влечението към модата, повърхностното и лустрото.

Бизнесът и политиците използват PR, за да извлекат същността на нашите желания и въжделения и след това да се опитат да ни обещаят тяхното реализиране, правейки своите продукти и речи максимално “приятни” за нас. От една страна политическият процес ангажира рационалната част от нашето същество опитвайки се да задоволи нуждите ни като общество и в същото време използва за тези свои обръщения психоаналитични тактики целейки се директно в ирационалните и първични човешки импулси, които се отнасят пряко до тесния личен интерес и консуматорското съзнание. Показателен е цитатът на един банкер от Уол Стрийт, който казва -

Ние трябва да изместим центъра на мисленето в Америка от културата на нуждите към културата на желанието. Хората трябва да се научат да желаят, да искат нови неща, дори преди старите да са напълно изконсумирани. [...] Желанията на хората трябва да засенчат техните нужди.

Със своите трудове върху неясния и подценяван свят на несъзнаваното Фройд промени света особено с откриването на техники за неговото изследване и външна намеса, промени се и усещането за човешкия ум и неговите дълбоки механизми. С това даде много силен инструмент за разбиране на тайните желания, мотиви и подбуди на масите и ключ към насочването им в определена посока. Съвсем неволно неговите творби се оказват предвестник на модерния свят пълен със специалисти по “създаване на политически лидери”, маркетингови крале и реклама, която насажда в социалното съзнание убеждението, че преследването на удовлетворението и щастието са най-върховните житейски цели. Вече 100 години теориите му служат на политиците и PR кампаниите за тяхната “техника на съгласието” без която трудно биха убедили обществото да даде своя глас.

Дали блоговете са поредната модна вълна в нета или имат по-сериозна “мисия”? Кои са блогърите? Какво е блогване? Докъде се простира мащаба на блогинга? Какви са тенденциите в блогосферата и как се развива блогоманията? Нетът съдържа 133 милиона блога индексирани в technorati формиращи главния поток от генерирано съдържание и най-бързо обновяващата се и динамична среда. Графиката е показателна – количеството търсения в Google по термина “blog” показва стремглаво растящ тренд, а самата дума “blog” е избрана за дума на годината през 2004.

Тазгодишното проучаване на състоянието на блогосферата е доста любопитно и като автор на блог живо ме заинтригува, а вероятно ще заинтригува и вас, без значение дали сте блогъри или четете писанията им. Блоговете вече са част от ежедневието на всеки активно браузващ в мрежата. Едва ли някой е предполагал, че след ерата на форумите, блоговете, които започнаха като “лични дневници” ще се превърнат в нещо, което да приемаме на сериозно, но те дори надминаха това и се превърнаха в част от главния информационен поток и най-големия генератор на съдържание в нета.

Блоговете… :

• привличат най-много трафик и читатели в нета
• са страници поддържани от авторите си, в които се публикуват мнения и коментари, фото и видео във всички познати сфери на живота
• са глобален феномен – простиращ се на 6 континента, 66 страни и 81 езика
• са тук, за да просъществуват – средната продължителност на поддържане на блог е три години, а колективно на ден блогърите генерират по 1 милион поста
• не са хомогенен формат – те са лични, професионални или коропоративни и обслужват различни цели, като третират средно по 5 основни теми във всеки от тях
• са обичани от търсачки като Google, която е създала интрументи за търсене в блогове, както и четене на rss емисиите
• са печеливши – блогърите използващи различни канали за монетаризация на техните блогове дсотигат средна печалба за година от 6000$, а онези с повече от 100К уникални посещения/месечно достигат до годишен приход от 75 000$

Кои за блогърите?

• 2/3 са мъже
• 50% са в групата 18-34 години
• са в огромната си част по-образовани от средностатистическия потребител
• 70% от тях са завършили колеж
• 44% от тях са семейни

Блогването като глобален феномен

• изследването е проведено в 66 страни сред блогове на 20 езика
• 72% публикуват блогове на английски
• 43% от блогърите живеят в САЩ

Лични, професионални и корпоративни блогове

Блогърите не са хомогенна група, като един от начините да се фрагментира блогосферата е да се раздели на групи -

• лични блогове – за теми от личен интерес и не касаещи професията на автора
• професионални – свързани с индустрията и професията с която е ангажиран авторът им, но не пряко с компанията му
• корпоративни – официални блогове на компаниите

Блоговете – давност на феномена

Блоговете не са “new kids on the block”. 37% от блоговете са на възраст 2-4 години, което показва че блогинга вече не е нов феномен. Половината от блогърите поддържат повече от един блог, средно по 3.

На какви теми се блогва?

Професионалните и лични тематики са еднакво популярни. 3/4 от блогърите покриват три или повече от тези теми, а средния брой теми е 5. Съществуват обаче и някои разлики обусловени териториално. Музиката е по-популярна в Азия отколкото политиката, докато личните теми, лайфстайла и религията са по-слабо популярни в Европа.

ЗАЩО БЛОГВАТ БЛОГЪРИТЕ?

Повечето блогъри използват тази платформа да споделят личните си идеи, както и да споделят опит и мнения. На второ място е използването на блогването за създаване на контакти и за увеличаване на приходите, основно чрез самореклама и предлагане на различни услуги като freelancer. Други причини включват: активизъм, публикуване на произведения, създаване на имидж, както и публикуване на “неузрели” идеи.

Как измерват “успеха” си блогърите?

82% от тях използват повече критерии за оценка на своя успех и ефективност, но водещо остава личното удовлетворение. Блогърите не разчитат единствено на субективното си усещане, но отчитат и количествените метрики като броя на коментарите на публикациите си, броя на уникалните посещения, както и броя на абонаментите.

Колко време отделят блогърите за писането на постове?

Блогърите инвестират значително количество от времето си в създаването и обновяването на блоговете си, както и за дейности свързани индиректно със самия блог. 20% от тях губят повече от 10 часа в блогване на седмица.

Сами ли се справят?

Масово блоговете се явяват персонална грижа на авторите си и не използват услугите на външни автори или поддръжка. Една малка част плащат за поддръжка и платени статии.

Колко често постват?

Обикновено блоговете с по-голям ранг се обновяват по-често. Графиката е показателна, разгледайте я внимателно.

Какви посещения получават на месец?

Само 5% от блогърите не знаят и не се интересуват от статистиката на посещенията в техния блог. Останалата част са в различна степен заинтересовани от нея. Google Analytics е любим на 2/3 от блогърите, а 42% от тях използват повече от една статистика.

Как печелят блогърите и колко на година?

Не е пресилено, ако кажем че интернет е машина за пари, но печеленето им изисква не по-малко вложени усилия от всеки друг бизнес. Монетаризацията на сайтовете/блоговете, особено ако те са създадени с комерсиална цел, е основна тяхна цел. Накратко съществуват няколко основни начина за монетаризация – реклама, партньорски програми и предлагане на собствен продукт/услуга. Основната част от блогърите имат реклами в блоговете си, като почти 1/3 от тях използват повече от 3 рекламни механизма за печелене на пари. И все пак 46% от тях нямат никакви реклами в сайтовете си. Ако се вземе средното равнище на рекламиращите блогъри тяхната печалба е средно 6000$/годишно, единствено топ 1% от блогърите печелят по 200 000$/годишно. Тези получаващи по 100К и повече уникални на месец успяват да достигнат до 75 000$ годишно, като средният приход при тази група възлиза на 22 000$.

Блогърите инвестират средно по 1800$ годишно за реклама на собствените си блогове, а печалбата им е средно 5000$, тази на блогърите от Азия е с 50% по-висока, а тези от Европа печелят 75% повече.

Във всяка ситуация най-доброто, което можем да направим е правилното нещо. Следващото нещо, което можем да направим е грешното нещо. Но най-лошото, което можем да направим е нищо…

Новите технологии носят своята свобода и своето робство. И макар естествения порив на всеки е да бъде свободен, живеейки в общество от репресивен тип, това едва ли е възможно напълно. Оруел и неговата 1984 се оказват истинско пророчество, а окото на всевиждащия big brother прониква във все по-лични територии с една единствена цел – контрол.

Трябва да сме наясно с едно обаче – свободата не се дава, тя се извоюва и никоя, без значение колко съвършена законова база, не може да я гарантира реално. Думите и декларациите имат просто пожелателен характер и са популистки в същността си. Свят в който военщината е първичен стимул за развитието на технологиите и място за тяхното първо изпитание и приложение не говори добре за бъдещето. Човешката агресия и милитаризма според невроеволюционистите са дълбоко заложени в мозъчните структури, но в комбинация със съвременните технологии, този неуправляем и алогичен импулс в човека може да се разрастне до гигантски мащаби, както това се случи вече през Втората световна война.

Войната вече е сменила бойното си поле и мрежата – най-голямото виртуално пространство, нямаше как да остане за дълго време неутрално, встрани и извън апетитите за контрол и върху него. Водят се истински медиини и виртуални войни, доказателство за които беше 9/11 и събитията, които го последваха. Светът разбра, че силата на медиите като авторитарна инстанция може да променя и моделира социалното мнение в желана посока и така да постига много високи цели. Жалкото е, че се усети твърде късно, че е подмамен да симпатизира на една война, която изобщо не е трябвало да се състой и великите сили тихомълком приключиха своето участие в нея или го сведоха до символично присъствие.

Но 9/11 беше едва първата стъпка към световна информационна хегемония, крачка към Оруелския Big Brother, тъй като се осъзна, че технологиите могат много лесно и ефективно да бъдат впрегнати в глобалното събиране на информация, трасиране, профилиране и последващо манипулиране. САЩ филтрира електронната поща, записва телефонни разговори при споменаване на ключови думи, при търсене на конкретни теми в нета се изпраща информация до сървърите на ФБР, снемат биометрични данни, следят клетъчната мрежа… в Китай цензурата е стигнала до етапа да записва чатовете в Skype, както и разговорите. Така има шанс мрежата да се превърне от едно огромно благо, чиято основна мисия е свободното разпространение на информацията, в машина за цензура и следене.

11 октомври е обявен за “Международен ден за протест срещу наблюдението“, като адресът на бг инициативата е на svobodata.org. Присъединете се към нея на живо или виртуално чрез коментар към това да се сложи спирачка на превръщането на мрежата в световен цербер.

]]> http://dreamshall.com/involved-big-brother/feed/ 0 http://dreamshall.com/zeitgeist/ http://dreamshall.com/zeitgeist/#comments Sun, 31 Aug 2008 10:58:23 +0000 dreams hall http://dreamshall.com/?p=567 След успеха на първата част на филма Zeitgeist на 2 октомври 2008 ще се състой премиерата на неговото продължение. Един филм изцяло в духа на конспиративните теории, но дотолкова обикнат от скептиците, че може да бъде приет за алтернативно тълкуване на значимите факти от настоящето, в което живеем…

Гледайте го онлайн с бг субтитри – разделен е на три части

На днешния ден в историята: на 30 юли 1932 година, вицепрезидентът на САЩ Чарлз Къртис открива X Олимпиада в модерната епоха в Лос Анджелис. На трибуните са над 100 000 зрители аплодиращи участието на 1332 атлети представляващи 37 нации. Официално събитието се отразява от радио KHJ, което в тази пре-телевизионна ера е предоставяло “словестна картина на събитията” в своите вечерни емисии.

На 30 юли 1863 година е роден Хенри Форд във фамилната ферма в района Мичиган. Още от малко момче техническите задачи го завладяват, а работата във фермата, а по-късно и тази в магазин за машини в Детройт му дават шанс да опознае отблизо механиката. Следват длъжности като машинист, почасова работа в Westinghouse Engine Company и инженерна длъжност в Edison Illuminating Company. По това време той е печелил достатъчно, за да инвестира опитите си за изграждане на двигател с вътрешно горене. През 1893 г. след години експерименти през свободното си време, съумява да “събере” първият си автомобил. Творението му повече приличало на сандък върху колела отколкото на автомобил, но упоритият Форд непрекъснато го усъвършенствал и след две години вече можел да се похвали с автомобил с бензинов двигател, тип “бъги”, а в 1898 г. е готов и новият по-лек и надежден модел.

През 1899 г. заедно с няколко единомишленици и предприемачи основава “Детройската автомобилна компания”, която започва да произвежда неговия автомобил. Две години по-късно автомобилната компания вече се нарича Henry Ford Company, но инициативният Форд не работи там. Любимият му израз е “Най-хубавата кола е новата.”

Амеиканският круизър “Индианаполис” е потопен от японска подводница точно след като е доставил важни части за изготвянето на атомната бомба пусната по-късно над Хирошима. Потапянето му се случва само няколко минути преди президентът Труман да обяви капитулацията на Япония.

Други любопитни факти на тази дата:

1792 Френският национален химн “Марсилезата” ( “La Marseillaise” ) от Клод Руже е изпята за пръв път в Париж.

1971 Астронавите Дейвид Скот и Джеймс Ървайн кацат на Луната с мисията Apollo 15.

2003 Сам Филипс, основателят на Sun Records, който открива за света Елвис Пресли, умира на 80 години.