“Аз пиша, защото имам вродена нужда да пиша. Аз пиша, защото не мога да върша, каквото вършат всички останали. Аз пиша, защото искам да чета книги като тези, които аз пиша. Аз пиша, защото съм ядосан на всички. Аз пиша, защото обичам по цял ден да стоя в една стая и да пиша.

Аз пиша, защото мога да се възползвам от живота само като го променям. Аз пиша, защото обичам миризмата на хартията и мастилото. Аз пиша, защото вярвам в литературата, в изкуството на романа, повече от колкото вярвам в нещо друго. Аз пиша, защото за мен това е навик, това е страст. Аз пиша, защото се страхувам да не изпадна в забвение.” Орхан Памук

Писателите подобно на ловци на сънища разпъват и хвърлят своите ловни мрежи в дълбокото и после издърпват уловеното. Те не знаят на какво ще попаднат, какви парчета ще им се паднат да сглобят. Дали стари, плесенясали артефакти или по-нови, но разгадаването на техния случаен ред, на заложения код, смисъл и дори послание е оставено на писателската игра с езика. Дума след дума, изречение след изречение, те пренареждат света, придавайки му причудливи форми, огъвайки всеки ъгъл на реалността, оформяйки остри като игли идеи, които се забиват в съзнанието ни. Добрият писател използва думите като невидими ключове с които отваря едни и затваря други шлюзове на мисълта ни, като насочва случването на живота и действителността в друга посока. Силата му не е в пасторалните описания, а в магията на малкото думи, които като хипнотичен ключ отприщват верижната реакция от асоциации, която те отвежда с бързи крачки към съвсем ново измерение на живота.

Роденият през 1952г. в Истанбул Орхан е бил предопределен да стане архитект, за което учи по волята на родителите си, но съдбата избира за него пътя на писателя, въпреки че така разбива очакванията им да печели достатъчно, че да издържа семейство. Но след 20 годишна писателска кариера и 10 книги зад гърба си на Орхан все пак му присъждат Нобеловата награда за литература през 2006г. Изключителната техника на разказвач, която той използва в книгите си му носи това призвание. Орхан не е “паркетен писател”, нито е класическият турски писател, заради което привлича все повече читатели, а и аплаузите на критиката, която го сочи за първия модерен турски писател, който разбива формата на популярната “village novel” — пасторална, сантиментална новела любима в анадолската част на страната.

Памук е благословен защото е роден в страна, чийто основи лежат дълбоко под пластовете на няколко цивилизации и е истинската допирна точка между Изтока и Запада, където отоманският турски се е отказал от арабското писмо и е приел латиницата, където исляма и християнството са се срещали многократно, където светското и теологичното начало на държавата водят непрестанна борба, където патината на историята може да бъде докосната. Място, където всеки камък, парапет, улица, къща, гледка, глас, мирис са проводник на нескончаеми истории, е златна мина за всеки талантлив писател. Орхан е духовно огледало на целия този свят, той не претендира да е нещо повече, и подобно на суфите, чието крайно духовно пътешествие ги отвежда в състоянието на фана и бака, където те изгубвайки човешките си черти стават съвършено полираното огледало в което Бог слиза, за да се огледа, така и Орхан полира своето езиково огледало, за да предаде невъобразимо детайлната и шарена картина на един неизчерпаем свят.

В един модерен свят поизгубил доста от аристократичния си блясък, подобни писатели са призвани да бъдат паметта на времето и техния път обикновено ги отвежда от родината им до Щатите, където имат спокойствието да виждат света си отвън и да пишат за него със страст и носталгия. Огромната част от успеха на Орхан се дължи именно на тази особеност. Харуки Мураками е другият модерен автор, чийто литературен фурор го води със сигурност към скорошна Нобелова награда за литература, особено след последната му заявка с монументалния роман “1Q84″, който все още не е преведен на английски. Мураками е японец, но живее в САЩ, пише всичките си книги на японски, чийто превод поверява единствено на Джей Рубин, един от най-изявените съвременни японисти. Писатели като Орхан и Харуки са тесните мостчета, връзки, които свързват миналата история със съвремието, те просто осигуряват непрекъсваемост на времевата нишка, подсказват посоката на корените върху които се крепи настоящето. Те са един ум и едно сърце обърнати с едното си лице към океана на миналото, а с другото към морето на нашия живот и разказват “истории от вододела”, там където двете води се допират, но никога не се срещат.

Орхан пише в особена реч, накъсана, фрагментарна като непрекъснато сменя лицето на разказвача, карайки ни да влизаме в образа не само на хора, но и на предмети, субективизира неодушевеното и опредметява душата, пише енигматично, на изискан турски език, влагайки богати езикови архаични конструкции, думи, изрази, идиоми, почерпени от отоманската литература. Той е труден за четене в оригинал дори за самите турци, текстовете му изискват компетенция и езикова рафинираност и са истинско предизвикателство за усилията на всеки преводач заел се с нелеката задача да преведе текстовете му на друг език. Орхан дълбае не само през историческите пластове, но и вади от тях истински съкровища, почиства ги и ги излага за света в техния автентичен вид. От историите му лъха на вечност, времето е хем застинало, хем тече, но тече в един далечен минал момент, чийто край едва достига до настоящето и застъпвайки го прелива в него. Разбира се, писателското поприще не е винаги толкова безоблачно. През 2005г. две турски асоциации завеждат наказателно дело срещу Орхан Памук заради негови противоречащи на турското законодателство изявления във връзка с Арменския геноцид през 1915-1917г., както и избиването на 30 000 кюрди от турското правителство. В началото на 2006г. обвиненията са отхвърлени.

През 2006г. на церемонията по връчването му на Нобеловата награда за литература, Орхан Памук чете своята реч “Куфарът на баща ми”:

Две години преди смъртта си, баща ми ми даде малък куфар, пълен с негови писания, ръкописи и бележки. С присъщото му чувство за хумор и насмешка ми каза, че иска да ги прочета след като си отиде, имаше предвид след като умре.

„Просто ги разгледай“, каза ми той, изглеждайки малко притеснен. „Виж дали сред тях има нещо, което можеш да използваш. Може би след като си отида можеш да подбереш нещо и да го публикуваш.“

Бяхме в кабинета ми, заобиколени от книги. Баща ми търсеше място да остави куфара си, ходеше напред-назад като човек, който искаше да се отърве от болезнен товар. В крайна сметка тихо го остави в един незабележим ъгъл. Беше един срамен момент, който нито един от нас никога не забрави, но щом премина и се бяхме върнали към обичайните си роли да приемаме живота леко, шеговитите ни и осмиващи личности отново надделяха и се отпуснахме. Поговорихме си, както винаги, за дребните неща от ежедневието, за безконечните политически проблеми на Турция и за предимно провалените бизнес начинания на баща ми, без да се натъжаваме много.

Спомням си, че след като баща ми си тръгна, в продължение на няколко дни преминавах покрай куфара, без да го докосна и веднъж. Вече познавах този малък черен кожен куфар, неговата ключалка и заоблени ъгли. Баща ми го носеше със себе си, когато заминаваше на кратки пътувания, а понякога го ползваше, за да носи документи в работата си. Спомням си, че когато бях дете и баща ми се връщаше от някакво пътуване, отварях малкия куфар и ровех из нещата му, поглъщайки аромата на одеколона му и на чуждите страни. Този куфар беше познат приятел, силно напомнящ за детството ми, за миналото ми, но сега даже не можех да го докосна. Защо? Несъмнено заради тайнственото тегло на съдържанието му.

Сега ще поговоря за значението на това тегло. То е това, което човек създава, когато се затвори в една стая, седне на масата и се оттегли в някой ъгъл да изрази мислите си – т.е. значението на литературата.

Когато най-накрая докоснах куфара на баща ми, все още не можех да се реша да го отворя, но знаех какво съдържат някои от тетрадките му. Бях го виждал да пише разни неща в няколко от тях. Не за пръв път чувах за тежкия товар в куфара. Баща ми имаше богата библиотека; в младините си, в края на 40-те е искал да бъде поет в Истанбул и е превел Валери на турски, но не е искал да живее живота, присъщ на пишещите поезия в бедна страна с малко читатели. Бащата на баща ми, моят дядо, е бил заможен бизнесмен. Баща ми е живял спокойно като дете и юноша и не е имал желание да понася трудности в името на литературата, на писането. Той харесваше живота с всичките му красоти – това го разбирах.

Критикуван, но обичан

В Турция всеки роман на Орхан Памук става бестселър въпреки недоволството на ислямските фундаменталисти. За международната публика извън родината му книгите му са новост и разпалват нарастващ интерес. Орхан е новатор, който използва “старите тухли”, за да съгради съвсем нов тип литература. Нетипичните му постмодернистични езикови похвати придават особена реч на романите му. Още повече, че той засяга смело теми-табу, които се подминават на пръсти, полета на които са се водили много нескончаеми спорове, които само са довели до втвърдяването на позициите и периодично нажежават атмосферата между гражданските и фундаменталистки групи.

Орхан е критикуван от някои за тежкия символизъм на романите му, протяжните и повтарящи се фабули и изкуствените и подправени описания. Английски критици характеризират и част от преводите на книгите на Орхан – основно тези правени от Гюнели Гюн – като “препълнени” с разговорни американски идиоми. Американските критици се противопоставят на тези твърдения твърдейки, че британските отзиви са само възражения срещу използването на американска вместо британска терминология. В своята собствена оценка за творчеството на Орхан, преводачката му Гюнели Гюн казва: “Памук е шампион сред образованите нови турци, които копнеят за законно място в света на идеите. Творбите му достигат Запада използвайки неговия език, вибрирайки на една честота с философските и естетически възгледи, които отиват далече отвъд националните граници.”

През зимата на 1949, Б. Б. Кинг свири в залата за танци в Туист, щата Арканзас. Студено е и за да се сгрее залата в центъра й е запален варел пълен наполовина с керосин, междувпрочем доста честа практика по онова време. По време на концерта двама мъже се сбиват и обръщат варела, разливайки горящия керосин по дансинга. Цялата зала пламва, а публиката се разбягва. В паниката, но вече отвън, Б. Б. Кинг осъзнава, че е забравил любимата си китара вътре в обхванатата от пламъци зала. Най-любимата му китара е един 30$-ов Гибсън, но това е без значение, той се хвърля в пламъците, за да я спаси. Същата нощ в пожара загиват двама души. На сутринта Кинг разбира, че двамата мъже са се били за жена, която се казва Люсил.

Кинг кръщава тази своя първа китара “Люсил”, както и всяка друга след нея след тази почти фатална нощ, за да си припомня в бъдеще, колко глупаво е да се хвърляш в огъня или да се биеш по такъв начин за жена. Песента му “Lucille” се появява малко по-късно и е включена в антологията му 1962-1998.

Ако се съмняваш в нещо, значи няма никакво място за съмнение.

Лорд Байрон след познанството си с Шели казва, че всяка душа останала недокосната от изкуството е ощетена. Красотата е най-първичният субстрат, любовта е нейното проявление, а ние сме единствено доброволни роби на тяхната игра. До дъното на всяка клетка ние ги разпознаваме, имаме нужда от тях и не може да се правим, че не ги забелязваме. Изкуството е вечно, но то живее чрез нас и ние сме благословени, ако макар и за малко сме част от неговата голяма история. Най-силната проява на лично съвършенство е да живееш без компромис, но да си отидеш с многоточие… да умреш с поредната непродиктувана нота на уста, оставяйки своя недовършен “Contrapunctus 14″, като най-великите, без почивка в себераздаването, без сянка от егоизъм, без подчинение на рамките на деня, с горда осанка недокосната от тежестта на годините, с жива кръв във вените, с колосален ентусиазъм. Да, няма как да дадеш на учениците си това, което сам ти не притежаваш. А това не са само тоновете ноти подредени на тавана или купищата записи, а ролята отредена ти от съдбата да бъдеш Маестро, да умееш да отключваш талант, да оставяш онези фини, но пронизващи отпечатъци в душите на учениците си. Почивай в мир, Маестро!

Tова, което следва след първото впечатление, вече е илюзия…

Която често свършва с обричането на “докато смъртта ни раздели”. Двете крайни спирки между които пътува всяка истинска история или всъщност идеалната траектория на нетърпеливите ни очаквания. Понякога ни е страх, че нещата се случват твърде бързо и неочаквано, за да ги приемем и затова пробваме да ги избегнем. Или пък напротив – следваме един импулс, който може да ни отведе встрани, в отбивка в храсталака. Искаме да имаме гаранция свише, че усилията ни няма да са напразни, без да знаем, че именно липсата й е разковничето на порока да търсим винаги печелившото и да се боим от загубата. Това, което правим, е много повече от това, което постигаме.

(продължението на “Технология на писането”)

“Писането не е професия. Голяма част от него е чист късмет. Не го правете, ако не сте комарджия, защото много хора му посвещават много години от единствения си живот. Мисля, че ставате писатели именно заради натрапчивата ви роля на ковачи на думи.” Маргарет Атууд

Chutzpah… това е думата на иврит, която със значението си на безочие, дързост и наглост, но и с първичен смисъл на смелост, описва отношението към света като “престъпване на границите на приемливото поведение без срам”. И това в положителния смисъл на думата. Дори служи за израз на възхищение от страстната дързост, която въздава справедливост и буди чувство на силно неодобрение примесено с неохотно възхищение.

В самото начало никой не подозира за какво става дума. Колко опасни неща могат да се случат. Колко трагичен край може да има всичко това. Дори няма кой да те предупреди, че веднъж оставил мастилото да навлезе във вените, то бавно, но безвъзвратно ще завладее и омастили и най-бялата до непорочност душа.

Но наистина няма по-точни думи от тези на Leo Rosten, който казва:

“Става дума за това качество, заложено у всеки човек, който след като убие майка си и баща си, се оставя в милостивите ръце на съда, защото е сирак”

И неслучайно е така. Замисляли ли сте се защо писател се става след 30, а много добър едва след 50? И защо няма Моцарт на перото, написал първите си няколко романа преди да е навършил 11 години? И защо е неимоверно по-трудно да държиш писалка вместо четка… Уловихте ли посоката? Може би, провидението просто ни дава повече поводи да се откажем, да не се изкушим, да усетим колко е трудно, да не правим фаталната грешка, да размислим, да се оттеглим, да завием в другата посока, да се убедим, че не сме вечни, че да погубваме голямата част от живота си със занимания с неочакван край при това заемайки “страната на яйцето”, както казва Мураками:

“Между високата, твърда стена и яйцето, което се чупи в нея, аз винаги ще заема страната на яйцето. И да, няма значение колко права може да е стената и колко погрешно яйцето, аз ще остана на негова страна. Някой друг ще реши кое е правилно и кое грешно – със сигурност това са времето и историята. Ако някой новелист, без значение поради каква причина, пише книги заставайки от страната на стената, то каква ли стойност ще имат книгите му? Какво е значението на тази метафора? [...] Всеки от нас е малко или повече като яйце. Всеки носи уникална и незаменима душа затворена в чуплива обвивка. Това се отнася за мен и за всеки един от вас. И всеки един, в един или друг смисъл, се изправя пред висока стена. Стената си има име: Системата. Именно тази, която се очаква да ни защитава, но се намесва в живота ни така, че започва да ни убива и ни кара да убиваме другите – хладнокръвно, ефективно и систематично. Единствената причина да пиша е да изваждам на бял свят достойнствата на душата, така че те да станат видими за всички и така да попреча на Системата да ни оплете в мрежата си и да ни обезцени. [...] Ето защо ние продължаваме напред, ден след ден, съчинявайки измислици напълно сериозно.”

Писателството покрива цялата палитра от социални поведения – от фриволен дръжми-шапковец до “враг на системата” и “подривен елемент”. От безобидно занимание пълнещо личния дневник за убиване на скуката то може да се превърне в “парен чук”, който да отпуши ушите за думи достатъчно трудноподвижни, че да не могат да преминат през наслояванията от социална ушна кал. Писателят е сам сред овациите, неразбран сред читателите си и смислен единствено сред книгите си, в световете, които сам е сътворил. Талантливият писател има личен живот, който е по-безинтересен от историите му. И ако мислите, че писателите с присъщата им склонност към мистификации съзнателно крият личния си живот от любопитните погледи на светските хроникьори, то е много вероятно да грешите. Те не крият нищо, това, което искат да кажат за себе си, то е казано и прозира иззад персонажите, които населяват книгите им. В това е финеса и трудността или както Карл Джераси казва:

“Да, лесно е да се пише! Защото писането е свого рода самопсихоанализа, в която авторът участва и като терапевт и като пациент, разкривайки по-скоро на себе си, отколкото на публиката собствената си личност. Така във всяка творба той успява да вложи реални случки от своя живот зад някой свой персонаж, но го прави така, че това да остане незабелязано.”

В крайна сметка те не са месии, а просто дисциплинирани писарушки, които водени основно от вътрешен порив да извадят на бял свят личните си притеснения и преживявания сортират успешно от неуспешно написани текстове. “Аз пиша по една страница шедьовър на 91 страници бръщолевици” споделя Хемингуей на Фицджералд през 1934г. “И се опитвам да изхвърля тези бръщолевици в кошчето”. Да, писателят има задължения, но единствено към езика.

Дали писателите си дават сметка колко силно променят света с лекотата на перото, особено в днешната епоха на неистово писане? С всяка следваща книга Мураками се доближава до най-високия приз за литература, а сега, след издаването на библейската по размери “1Q84″, е по-близо от всякога.

След като работи върху нея през последните 5 години, нито той, нито издателите не разкриха сюжета, като оставиха на любопитството на публиката единствено заглавието, което и изнесе цялата рекламна кампания със своята енигматичност и догадки и така се предпази от грешката, която направи с излязлата през 2002г. “Кафка на плажа”, която беше много дискутирана преди да бъде видяна от публиката и това допринесе за нейния вял старт на книжния пазар.

Феновете изчели първите два тома на новелата “1Q84″ чакаха с нетърпение излизането и на третия. Тъй като книгата излиза засега единствено в оригинал в Япония, голяма част от екземплярите бяха предварително запазени, а бъдещите им собственици чакаха отварянето на книжарниците, за да си ги вземат.

И макар че в някой блогове започна “онлайн четене” на книгата достъпна само на японски, читателите ще трябва да потърпят още поне 1 година, когато ще е завършен английския превод на Джей Рубин. Рубин и Мураками работят в синхрон и Мураками доверява преводите на книгите си единствено на Рубин, който макар и един от великите живи западни японисти, е твърде суетен и превежда само нещата, които истински харесва.

Много шум породи и енигматичността на заглавието, което именно със семплата си кодировка създаде неразрешим пъзел. Първите предположения за възможното значение включваха алюзии с романа на Джордж Оруел “1984″, особено ако заглавието се изпише като “1q84″, което разсейва всички съмнения. Мураками явно съзнателно използва тази словесна игра на романа на Оруел, който от излизането си през 1949г. не губи своята популярност. Тери Джилиам продуцира своя утопичен филм “Brazil” вдъхновен от Оруел, като го снима с работното заглавие “1984 и 1/2″; Антъни Бърджес озаглавява своята вдъхновена от Оруел книга “1985″, а сега Мураками, в “1Q84″, използва образа на тоталитарния “Big Brother” режим в лицето на групата наречена “little people”. Освен това, на японски заглавието се произнася като “ichi-kew-hachi-yon” и “кю” е именно цифрата 9, а подобна хомофония разкрива просто една игра на думи.

Друга хипотеза, подкрепена от изследователя на Мураками – Шоджо Фуджи, свързва заглавието с новелата на китайския писател Лу Ксун “The True Story of Ah Q”, който е повлиял силно Мураками, но най-смелата се опитва да припознае в този код хромозомната шифровка на един човешки ензим, чието функциониране се нарушава от бойния газ зарин, който беше използван при атентата в токийското метро извършен от членове на сектата на Шоко Асахара “Аум”. В подкрепа на това е и първоначалния вариант на корицата на книгата, където се появяват поредица от години: годината 1985, когато е основана сектата “Аум”; 1994 – годината на атаката със зарин в метрото в Токио; 2002 – чието значение е неясно и 2009, когато е излязла книгата от печат.

1985 година е знаменателна за Мураками и начало на неговата писателска кариера, когато е публикувана творбата в която уникалното въображение на Японския Достоевски, както го наричат критиците в Москва, достига до абсолютната си пълнота.

Жанрът на романът “Краят на света и твърдо сварената Страна на Чудесата” е своеобразно синкретично цяло между сюрреалистична приказка – притча в посветителски дух и загадъчна мистерия с криминален елемент. След публикуването и следва мълниеносен успех и награда от литературния конкурс Джуничиро Танизаки.

Темата за терористичния акт е подробно разработена от Мураками в неговата книга “Underground” (2000),  написана след като той интервюира лично 68 души (жертви и фанатици), като застъпва тезата, че това не е акт на група лунатици със замъглено съзнание, а краен продукт на грешките на японското общество и загубата на инерция след изчерпването на “Японското чудо” преобразило страната след Втората световна война. По подобен начин и в “1Q84″ Мураками разглежда полярните отношения между култ и култура използвайки именно модела на отношения в подобна на Аум група. Мураками излиза извън гледната точка на “комерсиален писател”, особено с обсебеността си от темата за японските зверства по време на войната. Той смята, че това все още е дълбоко свързано, а и е същността на “японската” идентичност и “тъмното сърце” на страната, както той се изразява. Мураками има и щастието да гледа на страната си от позицията на външен наблюдател, от позицията на живота си в САЩ, където живее и пише.

Едно кратко ревю на новелата “1Q84″ я определя като “комплексна и сюрреалистична проза”, която “се върти около паралелните истории на два персонажа, мъж и жена, които се търсят взаимно.” Тяхната история се докосва до темите за убийството, историята, култовете, насилието, семейството и любовта, все силно експлоатирани от Мураками.

60 годишният Мураками води много затворен живот разпределен между писането, бягането сутрин, пристрастеността му към джаза и грижата за котките му.

Книгите му през последните години се занимават основно с социални и политически събития – подобно на “Underground”, където интервюира оцелели от терористичната атака в токийското метро през 1995г., както и “Хроника на птицата с пружина”, която е адресирана към японската окупация и военни престъпления в Манджурия.

През февруари тази година Мураками беше заклеймен заради посещението си в Израел, след като той посети Йерусалим, за да получи литрературна награда по време на бомбандировките в ивицата Газа. Много хора заподозряха израелска пропаганда след като той реши да благодари на израелските си читатели за подкрепата. Факт е, че три от неговите книги – Норвежка гора, Кафка на плажа и Хроника на птицата с пружина станаха бестселъри в Израел.

Историята започва именно през 1984г., като в първия том тя се развива между април и юни, а във втория между юли и септември и се разпростира на 1055 страници в двата начални тома. Основната времева линия се простира в период от 6 месеца през 1984 година. Мураками използва най-любимия си похват – сменящите се поветствователни линии на отделните герои.

Героите: Аомаме, инструктор по фитнес и martial arts (MA) в Токио, която е отраснала в мисионерска група наречена Шонинкай, и Кауана Тенго, начален учител по математика и страстен писател, който никога не е срещал майка си. В едно интервю непосредствено преди публикуването на книгата, Мураками издава частично сърцевината й:

Младо момче и момиче се срещат. Влюбват се. Гледайки така на историята, тя е една обикновена история, но между тях се случва нещо, което ги отвежда към тъмната страна на Луната (Courrier 19)

На пръв поглед това е една любовна история и както винаги се оказва в книгите му, нещата остават прости само в началото и бързо взимат неочакван развой.

Обстановката в която ни въвежда книгата е странна. Това е Токио през 1984г. Началото на книгата започва с това как Аомаме хваща такси в Токио на път за интервю за работа и слуша течащата в този момент по радиото Janacek Sinfonietta. Таксито попада в задръстване и шофьорът й предлага да продължи пеша за да не изпусне важната среща. Така тя попада на едно аварийно стълбище, което я отвежда към алтернативна реалност. Тя започва да забелязва малки особености, като например различните пистолети на полицията. Това, което вижда я обърква, започвайки да влиза в противоречие с паметта й, а Аомаме става все по-объркана. Целта й е да стигне до хотел в квартал на Токио – Шибуя, където да започне работа като служител, за да убие гост на хотела. Тя извършва това убийство с предмет, който не оставя никакви следи върху жертвата, което трябва да заблуди криминалистите, навеждайки ги към версията за естествена смърт. И все пак лековатото й отношение към това убийство започва да я тревожи, когато те стават цяла серия.

В началото мотивите й да убива не стават съвсем ясни или изглеждат твърде преправени. Една от възможностите е, че се дразни прекалено много от ексцентричното си фамилно име, което означава “зелен боб”, казвайки: “Ако не се бях родила с тази фамилия, животът ми щеше да има различна история. Така например, ако имах име като Сато, Танака или Сузуки, може би това щеше да ми донесе по-спокоен живот и щях да гледам по-желикодушно на света”.

С напредването на историята, Аомаме преживява няколко странни случки, като спомени, които не се връзват с архивите на събитията от вестниците. Едно от тях се отнася до група екстремисти, която се крие от полицията в планините на префектура Яманаши. Прочитайки тези новини, тя заключава, че най-вероятно е попаднала в друга реалност именно в онзи момент, когато е слушала Sinfonietta по радиото и малко преди да изскочи от таксито.

Главите в романа са поравно разпределени между историите на двамата герои. Втората глава ни въвежда в живота на Тенго, който е класически за Мураками образ – пасивен и стеснителен, неуспял в живота и разнообразяващ живота си от време на време с кратки сексуални преживявания. Тенго се занимава с писане на фантастика, но както и във всичко друго, той не е стигнал особено далече. Животът му минава в сянка, защото той не се осъзнава нито като учител, нито като писател, но въпреки че няма опит като публикуван автор, той се ангажира тайно да пренапише една кратка, но обещаваща новела на 17-годишното момиче Коматсу, на което той е наставник, и да участва в конкурс за престижната литературна награда Акутагава. Идеята е ръкописът да бъде представен на конкурса под псевдомин, но по-късно става ясно, че момичето нито е написало сама, нито е подала лично ръкописа си. Това въвлича Тенго в цял водовъртеж от проблеми, които го водят до опознаване и сблъсък в истории и събития, които нямат общо с неговия живот.

Опитът на Тенго да заблуди комисията по селекцията на творбите го тласка да създаде една сюрреалистична история, която се развива в малка община, обитавана от странни персонажи, като едно момиче и една сляпа коза.

Аомаме и Тенго обитават един Оруелски свят, тяхната лична 1984, където хитовете на Майкъл Джексън все още звучат по радиата, служители на телевизия NHK минават от врата на врата  за да събират такса, принцеса Даяна е жива, а Ирано-Иракската война пълни новинарските емисии.

Мураками се стреми да разсее максимално границата между нашия свят и този описан в “1Q84″ – странностите започват да изглеждат познати, а познатото започва да придобива странни очертания.

“A poem is never finished, only abandoned.”

Paul Valery

Александрийската библиотека, аутодафетата на Св. Инквизиция и Гестапо, Fahrenheit 451, 1984… книгите имат своята кървата история – реална или утопично преиначена, но винаги способна да се превърне в истинска.

“Езикът кости няма, но кости троши” е крайното осъзнаване на силата му и едновременно с това и безпомощността пред неговата неуловима способност да ерозира твърдите устои на всяка материална култура.

Езикът е като всепроникваща ръжда и гигантска плесен за политически калибрирания ум, крепящ се на единствената основа, която може да му осигури по-трайна власт, а именно репресията, цензурата и законите – всичко, което е гарант за нашата еднаквост и следователно по-лесна управляемост. Сведен просто до смисъла на информация, той е най-ценната стока, а и най-опасната – способна да създава Рокфелеровци или да срива Никсъновци…

Ние всички сме жертви на езика и неспособността да му се противопоставяме ни прави такива. Няма значение какви прегради поставяме пред себе си, с колко високи защитни валове се опасваме, езикът е способен да ги премине и да достигне до целта си.

Писателите са онази клика, която добре познава думите и всички спусъци, които те натискат в умовете ни, така че успешно да събуждат образи, да ги очертават и изпълват със смисъл, да строят реалности от нищото, да провокират емоции, да разпалват страсти и да объркват представи. “Убийте Борхес” са последните думи на Витолд Гомбрович към колегите му писатели в Буенос Айрес, когато напуска Аржентина през 1963г., именно заради онази енигматична сила, която Борхес е имал върху литературата със своите истории. Писателите добре осъзнават това и се борят с него по различен начин. Едни пишат все по-обемни книги (като Харуки Мураками), други – подобно на Оруел – елементаризират изразните средства и с това казват повече с по-малко думи.

Светът е пренаселен не от хората, а от техните книги, от всичко написано. След Гутенберг, интернет е следващото завоевание на езика, неговото последно убежище. Живеем в удивителна епоха, време, когато се пише повече от всякога. Всеки ден е поредното предизвикателство за предела на думите. Противопоставяйки се на отчуждението в една епоха на комуникации, езикът е хипертрофирал в една от своите роли, да бъде защитна стена срещу реалността. Всеки неизвестен феномен създава в душите онзи древен смут, завладявал човешката душа хилядолетия наред, който сме способни да смелим само чрез думите, само ако намерим подходящ начин да го “облечем в тях” и така да го обясним. Това е начин да го асимилираме, защитна реакция, психологическа бариера пред неизвестното, която ражда по милиони драсканици-словоблудства, сподобни да се охарактеризират единствено като “как да не кажем нищо в 500 думи”.

Сред повечето думи, малкото смисъл се намира все по-трудно. Езикът, който някога е имал магична сила, е девалвиран и принизен до “изразно средство”. Джунглата става все по-голяма и по-гъста, а начина да бъдем преведени през нея все по-криволичещ и отговорен. Да си добър гид в това пътуване днес се отплаща с Нобелова награда за литература, а книгите остават най-верните пазители на паметта на цивилизацията, поставяйки ни на раменете на миналите поколения и техните постижения.

И въпреки че да пишеш се оказва толкова отговорно, писането никога не е било професия, а писателите не са приемани сериозно, освен ако не са накърнявали политически интереси или не са застрашавали устоите на обществото с писанията си.

{ Продължение… }

“God created man and, finding him not sufficiently alone, gave him a companion to make him feel his solitude more keenly”

Paul Valery

Мириша на бензин. Не мога… Всичко беше толкова ясно.
Тези тримата стоят тук и ме разглеждат.
Трябваше вчера да я помоля за прошка… Не мога… Толкова още неща трябваше да направя… Когато се качих на планината от мъгливата долина към слънцето… Огънят на пасбището, картофите в жаравата… Навесът за лодки, плуващ в езерото.
Южният кръст. Далечният изток. Великият север.
Дивият запад. Старите къщи на Шарлотенбург. Албер Камю. Светлината на утрото. Очите на дете. Плуване край водопада. Първите капки дъжд. Слънцето. Хляб и вино. Надежда. Великден. Вените на листата. Растежа на тревата. Цветовете на камъка. Малките камъчета в реката. Белоснежния покров на улиците. Мечтата за дом в дома. Спящият любим. Съседната стая.
Тихата неделя. Хоризонт. Светлината, процеждаща се от къщата в градината. Нощен полет. Каране на колело без ръце. Прекрасната непозната.
Светът се покрива с прах, но аз разказвам…
(Wim Wenders, Der Himmel ueber Berlin)

photo: buche by little flair

“Познавачът флиртува на плажа с момичето с най-светлата кожа — тя има още отпуск пред себе си.”

Марчело Мастрояни

Do you want me to tell you something really subversive? Love is everything it’s cracked up to be. That’s why people are so cynical about it. It really is worth fighting for, being brave for, risking everything for. And the trouble is… if you don’t risk everything, you risk even more.

Erica Jong

photo by pizzicatofive

Най-голямата грешка, която някой може да направи, е да се страхува да не направи нито една…

photo by jblyth.com

Писането е занаят, при това доста труден. Още по-труден става когато осъзнаеш, че няма откъде да се научиш на него. Нужна е ядката на таланта безусловно, но шлифоването му е бавен процес поглъщащ търпение и постоянство. Великите писатели могат да имат самороден талант и афинитет към перото, но никой от тях не е станал такъв за един ден. Джордж Оруел е автор с чудесно структурирана мисъл и остър писателски език. Неговите шест правила за добро писане са известни в различни варианти. Този е един от семплите.

И така:

1. Ако е възможно да спестите някоя дума, то махнете я.

2. Никога не използвайте по-дълга дума, там където може да се използва по-кратка.

3. Никога не използвайте пасивен залог, когато може да използвате активен.

4. Избягвайте чуждици и технически термини.

5. Никога не използвайте метафора, която сте прочели някъде другаде.

6. Нарушавайте тези правила, ако не искате да изглеждате нелепи, когато пишете.

изображение: humachine.us

“Мили майко и татко,

Вече трети ден сме в Созопол. Пътувахме много мъчително с колата, явно трябва да се сменя. Настанихме се на талян “Паустовски” – това са две стаи в една рибарска къща, дадени на Д. за лаборатория и спане. С. донесе доста апаратура, пишещата машина и ще работим. Мястото е приказно, няма никой освен нас и пазача, имаме самостоятелно заливче сред скалите с кей. Котараците са райски. Тичат на воля и съм ги пуснала на свобода. Био е във възторг. Вода и електричество няма, но ние сме свикнали с такива условия и сме подготвени. Пейзажът е почти като на картичката, ние сме при цветята.

Целувки

8.VIII.1977г.”

Особено чувство те обзема, когато намериш картичка на твоята възраст, при това в чудесен вид. Усещаш, че годините са един миг.

Сега разбирам, че целият ми живот
е една поредица от малки провали.

Жени, които не успях да обикна,
възможности, които пропуснах,

щастливи моменти, които
оставих да се изплъзнат.

Едно надбягване, чийто резултат
знаех предварително,

но бях неспособен
да заложа на печелившия.
Сляп и глух ли бях?

Или имах нужда от нещастието,
за да видя истинската си природа?

(от филма Le scaphandre et le papillon)

Колко по-хубаво е да предполагаш, вместо да знаеш…

Любовта е ценна, но онази истинската. Шири се подозрението, че тя е творение на киното или на поетите, а човек в действителност е експеримент на анонимните божествени сили, който служи единствено затова да покаже колко нещастия е способен да понесе. Въпреки всичко този “експеримент” не се отказва да търси, но и тя, любовта, като всичко истинско и ценно има много дубликати, кои от кои по-близки до оригинала… те трудно биха могли да откажат някого да търси познатия вкус на истинското, като мирис на печени кестени, който не може да се сбърка…

Понякога не ви ли идва да извикате : “Стига с тая любов. Писна ми!”

Любовта няма собствена форма, тяло, душа, внушение, сила, туптеж, вкус, изпълване, красота, съществуване… тя е фантом витаещ из сънищата и фантазиите и е добро оправдание за всяка една мръсна мисъл и развратно желание… тя е Пилат, който никога не е виновен, но не се отказва от властта… управлява, но не носи никаква отговорност… тя е усмихнатата мръсница, която ще те пресрещне иззад следващия ъгъл и която ще подминеш след кратко увлечение… тя е идеята, която е накарала много да творят. Но ако Данте познаваше наистина Беатриче, едва ли щеше да напише и един ред – много по-стимулираща е идеята, че можеш да имаш нещо, отколкото просто да го притежаваш или откровеното “и до най-красивите жени на света, стоят мъже на които им е писнало да ги чукат”.

Със сигурност ви се случва да записвате разни дребни неща на малки листчета. С времето те започват да се трупат, да попадат в боклука, между други листи или просто да не може да ги намерите. Лошото е, че подобен навик ме съпътства и при класифицирането на хубавите филми. Ето и първите 40 от тях, следващите във втората част на поста:

1. 2046
2. Леон (Leon)
3. Китайска кутия (Chinese box)
4. Английският пациент (English patient)
5. The legend of 1900
6. Death Note
7. Стик номер 3 (3-iron)
8. 9/11
9. Zeitgeist
10. Thirty Two Short Films About Glenn Gould (1993)
11. Der Himmel uber Berlin
12. Ai no korida
13. Valley of Flowers (2006)
14. Taking sides (Извънредни мерки: Случаят Фуртвенглер)
15. The Pianist (2002)
16. Shine (1996)
17. 99 francs
18. Миграцията на птиците (Le Peuple Migrateur)
19. Spring, Summer, Fall, Winter, and Spring
20. Непоносимата лекота на битието
21. Красив ум
22. Изкуплението Шоушенк
23. Плътско познание
24. Сибирският бръснар
25. Престъпление и наказание
26. Eternal Sunshine of the Spotless Mind
27. Cashback
28. Taxidermia
29. Prestige
30. Записки под възглавката
31. Die Falscher (Фалшификаторите)
32. 12
33. Love in the Time of Cholera
34. Im Juli
35. The Constant Gardener
36. Криминале (Pulp Fuction)
37. Body of Lies
38. Ip Man
39. Да устоиш на Пикасо (Surviving Picasso)
40. Enemy at the Gates

Ако поддържате сайт/блог, то неизбежно ви се налага да търсите подходящи картинки за илюстрация на текста. Присъствието на подходящ графичен акцент е задължително, тъй като той подтиква попадналите на сайта ви да прояват интерес към текста и да се зачетат в него. Подборът и позиционирането на подходящи картинки е важна част от дизайна и развитието на един сайт и нещо, което не може да пренебрегнете. Ако търсите обаче качествени фотографии ще се наложи често да се обръщате за помощ към сайтове, които предлагат платени авторски снимки – някои от тях предлагат доста скъпо, други – на съвсем прилични цени. Ако все пак не искате да правите този разход или сайтът ви е прекалено малък и не генерира печалба, то може да се възползвате от този лист съдържащ 50 сайта предлагащи free картинки и фотографии, които ще ви позволят да създавате дизайни без да харчите и 1$.

FreeFoto.com : Голямо разнообразие от картинки, организирани в галерии
Dexhaus : Страхотен сайт с отлични фотоси
Kavewall : Изображения и текстури
Digital Dreamers : Заглавието подсказва какво има вътре
StockVault : Доста популярен сайт, а и има защо
FreePhotosBank : Добър избор
FreeDigitalPhotos : Доста голяма подборка от изображения
Cepolina : Много free изображения налични в различни формати

TurboPhoto : Минималистичен и ефективен сайт
FreeStockImages : Фантастичен сайт, перфектно съдържание
DeviantArt : Друг добре известен сайт за изображения, снимки и Photoshop четки
DreamsTime : Фотоси с висока резолюция (HD)
Unprofound : Много, много, много снимки
VintagePixel : Ретро изображения
OpenStockPhotography : Повече от милион качествени изображения
ImageAfter : Изображения и текстури
FreePhotosIndex : Много добър сайт, но труден за навигация
EveryStockPhoto : Отличен сайт, отлично съдържание
Photocase : Също
Stock.xchg : Просто велик сайт
MorgueFile : Сайтът който трябва да сте букмаркнали
Flickr : Този вече го знаете, нали
GraphicsArena : Добри изображения за сваляне
PixelPerfectDigital : Ако обичате дигитална фотография, този сайт ще ви стане любим
FreeRange : Още един добре познат
AnimationFactory : Обичате ли анимация
Fotogenika : Много качествени галерии
Woophy : Също
MayangFreeTextures : Много текстури
FromOldBooks : Харесвате ли стари книги
TextureWarehouse : Текстури с голямо качество
FreeStockPhotos : Доста непретенциозен сайт, но с добри фотоси
MajesticImagery : Много добро
BurningWell : Много добър сайт
DesignPack : Пакетирани тематични изображения
ZurbPhotos : Свалете си снимки от Bryan Zmijewski
AmazingTextures : Името на сайта говори за него
ImageBase : Купища фантастични фотоси
DiwieDesign : Изображенията са free, но ако имате желание може да дарите няколко долара
Tofz : Безплатни urban photography изображения
LightMatter : Снимки от Aaron Logan
InsectImages : Само снимки на насекоми. Bzzz…
Afflict : Велик сайт
ArtFavor : Изображения, шрифтове и wallpapers
FreeImages : Още един доста добър
CreatingOnline : Добър ресурс
GeekPhilosopher : Изображения от GeekPhilosopher
Creativity103 : Доста картинки има тук
PhotoshopSupport : Ако обичате Photoshop, ще харесате този сайт
FreeMediaGoo : Доста богат ресурс
Une Image au Hasard : Галерия на фотограф-аматьор

Е, това е всичко. Надявам се, че това ще задоволи вкуса и на най-претенциозния уебмастер, както послужи и на мен. Хубаво е, че все още може да се намерят free изображения в нета.